Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Само мой си е – каза гордо Скай. – Виждаш ли онази къща горе, на високото?

Тя посочи към върха на скалата, където обвеяна от времето вила бе забила основите си и едва се държеше.

— Там живея с майка ми. И сестра ми. Единственият начин да стигнеш до този залив е през процепа в скалата или по пътеката, която се спуска надолу от къщата. Така че си е мой. А сега е и твой.

Никълъс се намръщи. Бръкна с ръка в джоба си и извади часовник.

— Щом споделяш своя залив с мен, тогава и аз ще споделя това с теб – той й го подаде. – Беше на баща ми. Преди това и на неговия баща.

Скай прокара пръст по гравирания златен капак, преди да го вдигне. На циферблата видя достолепни римски цифри и странно деформиран полумесец.

— Къде е баща ти?

— Там горе – Никълъс посочи нагоре към небето.

— Няма нужда да споделяш това.

Тя му върна джобния часовник, като разбираше, че това е най-значителното нещо, което той притежава.

— Аз искам така. Ще бъде твой в продължение на един ден всяка седмица.

Говореше решително. Това добре облечено момче, което сякаш никога не бе стъпвало на корнуолски бряг, имаше силна воля. И можеше да тича. И харесваше нейния залив.

— Тогава ще трябва да дойдеш утре да си го вземеш – каза тя.

Той кимна.

— Искаш ли да разгледаш пещерата отвътре?

Той кимна отново.

Скай стоеше на върха на хълма, а часовникът на Никълъс тиктакаше на сигурно място, увит в носната й кърпичка. Тя гледаше как новият й приятел се промушва през пукнатината и бавно тръгва по пясъка. Точно преди да поеме към града, той се обърна и й помаха с ръка. Скай направи няколко цигански колела, които смяташе, че могат да го накарат да се усмихне. След това се прибра за вечеря.

Сестра й Либърти, която бе по-малка от Скай с една година, се спусна към нея в мига в който влезе във вилата.

— Къде беше? – изхленчи тя.

— На плажа – отвърна Скай.

Либърти се намръщи.

— Все си на плажа.

— Тогава лесно може да ме намериш.

— Гладна съм.

Преди да успее да напомни на сестра си, че кухнята, а не Скай е източник на храна, видя над рамото на Либърти, че на масата е подредена играта „Змии и стълби“. Змии в зелено и златно се извиваха към картинки на лоши деца и Скай осъзна, със свит на кълбо като змия стомах, че сигурно олицетворява една от тези картинки. Този следобед бе обещала на Либърти да играят на „Змии и стълби“. Но беше забравила от вълнение, че намери някого, който обичаше залива толкова, колкото и тя – за разлика от сестра й.

Либърти проследи погледа на Скай. Втурна се към нея и събори играта от масата. Зарът изтрака по пода и за миг заглуши тихия ромон на гласовете от съседната стая, където майка й вероятно още беше с някой свой клиент.

— Ще ти направя чаша чай – каза Скай. – След това можем да поиграем.