Кралят на моста

Кралят кимна и в същия миг небето бе разцепено от гръмотевица. Той лъжеше и тя го знаеше. Но щеше да живее с лъжите му, защото отговаряха на целите й.

— Свалете платната! — кресна капитанът на кораба и Лара се вкопчи по-здраво в парапета, когато корабът започна да забавя ход, а по палубата се разтичаха моряци, за да го подготвят за акостиране.

Барабаните не спираха да бият и ритъмът им се ускори заедно с биенето на сърцето на Лара, щом корабът се плъзна към празния пристан и моряците скочиха на земята, за да го завържат. Спуснаха мостика, а баща й я хвана под ръка и я поведе напред.

— Имаш една година. — Той стъпи на каменния кей. — Не се обезкуражавай. Не се проваляй.

Лара се поколеба. Беше замаяна и — за пръв път от нощта, в която бе освободила сестрите си от нерадостната им съдба — изплашена до смърт. Сетне пристъпи напред към света, който от сега нататък щеше да бъде неин дом.

Барабанният ритъм нарасна до трескаво кресчендо и замлъкна. Лара се държеше здраво за ръката на баща си, докато прекосяваше кея, и едва сдържа възклицанието си, когато видя за първи път маскираните итиканци.

Стоманените им шлемове бяха с форма на зверове със зинали муцуни, пълни с остри зъби, и извити рогове на челото. От лицата зад шлемовете не се виждаше нищо друго освен очите, които сякаш блестяха от злоба, докато Лара минаваше покрай тях, а ръцете им стискаха здраво саби и копия. Никой не проговори — чуваха се само воят на вятъра между двете каменни кули и бушуващата буря отвъд.

Лара откъсна очи от стражите и зарея поглед към павирания път, който се изкачваше към зейналата паст на моста на Итикана. Мостът бе затворен като тунел, около три метра широк и още толкова висок, и бе построен от сив камък, позеленял от излагането на влажния въздух. Подвижната стоманена решетка на входа беше вдигната, а от двете му страни имаше караулни помещения.

От тъмния отвор излезе една фигура — шиповете в краищата на подвижната решетка надвиснаха над главата на новодошлия като зъби и Лара усети как стомахът й се обръща.

Кралят на Итикана.

Носеше панталони, тежки ботуши и туника в мътно сиво-зелено. Беше висок и широкоплещест. Годините обучение веднага й разкриха, че този мъж е точно толкова войник, колкото и стражите, строени покрай пътя. Само че всички тези подробности мигом бяха заличени от съзнанието й, когато тя погледна с препускащо сърце шлема, който скриваше лицето му. Той представляваше лъвска муцуна с разтворена паст, в която проблясваха дълги кучешки зъби, а от слепоочията му стърчаха рога на бик.

Не мъж, а демон.

Замайването, обхванало я по време на пътуването, я заливаше на вълни и при поредния наплив я обзе страх, който се всели в нея като гневен дух. Единият й сандал се хлъзна по камъните, Лара залитна към баща си и земята сякаш се разлюля под нея като кораба.

Беше допуснала грешка. Огромна, ужасна грешка.

Когато между Лара и краля останаха само няколко крачки, баща й спря и се обърна към нея. В свободната си ръка държеше обсипан със скъпоценни камъни колан, в който бяха втъкнати замаскираните й ножове. Той обви колана около кръста й и го закопча. После я целуна по бузите и се обърна към краля на Итикана.

— Както се договорихме, днес съм дошъл, за да ти предложа най-скъпоценната ми дъщеря — Лара, като доказателство, че Маридрина ще продължи да бъде съюзник на Итикана. Нека между кралствата ни винаги да царува мир.

Кралят на Итикана кимна и бащата на Лара леко я бутна напред. Тя се запрепъва към краля. Миг по-късно светкавица озари небето и в светлината й муцуната на шлема му сякаш се раздвижи, все едно не беше от метал, а от плът.

Барабаните отново забиха в отмерен, суров ритъм, досущ като самата Итикана. Кралят протегна ръка към Лара и макар всичките й инстинкти да й казваха да се обърне и да побегне, Лара я пое.

По причини, които не би могла да обясни с думи, бе очаквала ръката му да е студена като стомана и също толкова твърда, но тя бе мека. Дълги пръсти с късо подрязани нокти се обвиха около нейните. Дланта му беше мазолеста, а кожата, подобно на нейната, бе изпъстрена с малки бели белези — порязвания, които нямаше как да бъдат избегнати от онзи, за когото боят бе начин на живот. Тя се втренчи в ръката му. При вида й я обзе някакво странно спокойствие — пред нея стоеше просто един мъж.

А мъжете можеха да бъдат победени.

Вляво от Лара една жрица пристъпи напред и уви около ръцете им небесносиня панделка, която ги свърза, след което изреди маридринийските брачни клетви на висок глас, за да се чуят през воя на разразилата се буря. Клетви за подчинение за нея. Клетви за зачеване на сто сина за него. Лара можеше да се закълне, че чу лек смях иззад шлема на краля.