Кралят на моста

Итикана щеше да плати за престъпленията си срещу родината й и когато Лара се разправеше с краля им, той нямаше просто да се преклони.

Щеше да кърви.

След още четири нощи път на север червените пясъци на пустинята започнаха да отстъпват на заоблени хълмове, обраснали със сухи храсти и хилави дървета, а после се появиха назъбени планински върхове, които сякаш опираха в небето. Керванът се точеше през тесни клисури и лека-полека климатът се промени — в безкрайната кафява прах по пътя изникваха туфи трева и тук-таме по няколко пъстри цветя. Сухото речно корито, което следваха, стана кално и няколко часа по-късно конете и камилите нагазиха в плитка вода. Земята отвъд водата обаче бе суха като пепел. Сурова и наглед необитаема.

Мъже, жени и деца спряха работата си на полето, за да погледнат към пътниците, заслонили очи с ръце. Всички до един бяха болезнено слаби, облечени в прокъсани, домашнотъкани дрехи и сламени шапки с широки периферии, които ги пазеха от палещото слънце. Изхранваха се с оскъдната реколта от полетата и костеливите говеда, които отглеждаха. Тези хора нямаха друг избор. Преди десетилетия бяха печелили достатъчно от търговия, за да си купуват месо и зърно, внесени от Харендел по моста, но данъците и таксите на Итикана бяха променили това. Сега само богаташите можеха да си позволят вносни стоки, а работническата класа на Маридрина бе принудена да прекъсне търговската си дейност и да дойде да обработва тези безводни ниви, за да изхранва децата си.

„Едва да ги изхранва“, поправи се Лара. Мъка стегна гърдите й, когато видя как хлапетата се затичаха след кервана, как ребрата им се четяха под дрипавите дрехи.

— Бог да благослови Негово Величество! — викаха те. — Бог да благослови принцесата!

Покрай камилата на Серин се появиха няколко момиченца и й подадоха сплитки от диви цветя, които Лара обви около раменете си, а после и около седлото, когато станаха твърде много за раменете й.

Серин й подаде кесия със сребърници, за да ги хвърли на децата, и тя се мъчеше да овладее треперенето на пръстите си, докато притискаше монетите в малките ръчички.

Скоро хлапетата научиха името й и докато калното речно корито се превръщаше в бистър поток, бързащ през хълмовете към морето, те викаха: „Бог да пази принцеса Лара! Пази красивата ни принцеса!“. Един друг вик обаче вледени ръцете й: „Бог да благослови Лара, мъченицата на Маридрина!“. Този призив я държеше будна дълго след като Серин приключеше с ежедневните уроци и тя си легнеше; изпълваше съня й, когато най-сетне се унесеше и я споходеха кошмари. Кошмари, в които бе хваната в плен от зли демони, в които всичките й умения й бяха изневерили и каквото и да правеше, не успяваше да се освободи. Кошмари, в които Маридрина гореше.

И с всеки изминал ден все повече се приближаваше до целта си.

Сухата земя отстъпи на зеленина и влага и към кервана се присъедини по-голям отряд войници. Преместиха Лара от камилата в синя каляска, теглена от бели коне, чиито сбруи бяха украсени със същите сребърни звънчета като на бащиния й кон. Заедно с войниците бе пристигнала и свита от прислужници, които се грижеха за всички нужди на Лара — миеха я, решеха я и я гиздеха, докато керванът приближаваше Венция, столицата на Маридрина.

Шепотът на прислугата проникваше през тънките стени на палатката — как през всички тези години баща й крил бъдещата кралица на Итикана в пустинята за нейна собствена безопасност. Как тя била многообичната му дъщеря, родена от любима жена, лично избрана от него, за да обедини двете кралства и да донесе мир на всички, как чарът и грацията й щели да убедят Итикана да дари на Маридрина всички блага, с които се ползва една съюзническа държава, и как кралството щяло отново да процъфти.

Самата представа, че Итикана би направила толкова много отстъпки, бе смехотворна, но на Лара наивността на слугите никак не й беше смешна. Не и когато виждаше отчаяната надежда в очите им. Вместо да се забавлява, тя подхранваше грижливо яростта си, криеше я зад топли усмивки и великодушни помахвания през отворения прозорец на каляската. Нуждаеше се от цялата си сила, защото бе чула и другото, което си шепнеха слугите. „Горката ни принцеса — казваха те с печални погледи. — Какво ли ще й причинят онези демони? Как ще издържи на жестокостта им?“

— Страхуваш ли се?

За нейно изумление баща й дръпна завесите на прозореца на каляската. Приближаваха Венция. Това беше родният й град, който не бе зървала от петгодишна, когато я бяха отвели от харема и я бяха закарали в лагера, за да започне обучението си.

Тя се обърна към краля.

— Би било глупаво да не се страхувам. Ако ме разкрият, ще ме убият и за отмъщение ще отменят всички търговски отстъпки.

Баща й изсумтя в знак на съгласие, след което извади от куртката си два ножа, инкрустирани с маридринийски рубини, и й ги подаде. Лара веднага ги позна — това бяха церемониални оръжия, които омъжените жени в Маридрина носеха. Някога предназначението им може и да е било съпругът да защити честта на жена си, но сега ножовете се правеха с тъпи остриета. За украса. Безполезни.