Кралят на моста

„Приемам облога, самодоволен кучи сине“, помисли си Лара.

Той добави:

— Отстъпките, които направихме, не бяха онова, което исках от този договор, Ана. Не ми харесват и не желая да подписвам заповедта.

— Налага се. Маридрина изпълни своята част от сделката. Ако нарушим договора, ще има последствия и първото ще е краят на мира.

Двамата тръгнаха нанякъде, чу се стържене на ботуши по камък, после отмерените крачки на двама души, изкачващи стълби, и накрая гласът на Ана долетя от разстояние:

— Ако дадеш на краля на Маридрина каквото иска, ще го направиш още по-зависим от нас. А това може да ни бъде от полза.

Лара едва-едва чу отговора:

— Маридрина ще умре от глад, преди да види ползите от договора.

При тези думи въглените на гнева пламнаха в Лара, а очите й се изпълниха със спомена за болезнено слабите деца, които бе срещнала по улиците на родния си град. Тя скочи на крака и тръгна по пътеката към покоите си, решена да намери проклетия крал и да забие един от ножовете си в злите му итикански черва.

Само че така нямаше да постигне нищо.

Лара спря, погледна към небето и си пое дъх няколко пъти. Потопи се в огненото море, бушуващо в гърдите й, и то я успокои.

Колкото и да бе приятна мисълта да изкорми съпруга си, това нямаше да реши проблемите на Маридрина. Ако можеше да ги реши, баща й отдавна щеше да е изпратил наемен убиец да свърши тази работа. Целта не беше да се убие един човек. Целта беше да се завладее цялото кралство, затова тя трябваше да прояви търпение. Да отложи атаката си за момента, в който ще нанесе най-големи поражения. Да запомни за какво е обучена и защо. Да бъде жената, която баща й бе създал, за да спаси родината им.

Зад нея се тресна врата и Лара се завъртя — очакваше да види някоя прислужница, пратена, за да й предложи услугите си.

Не видя нищо подобно.

Мъжът беше гол. Само кърпата, увита около кръста му, го скриваше отчасти от погледа й. Но онова, което можеше да види, бе повече от достатъчно. Той беше висок и широкоплещест, мускулестото му тяло — изваяно като статуя, а мургавата кожа на ръцете му бе изпъстрена със стари белези. А лицето му… Тъмна коса се стелеше около високи скули и силна челюст, смекчени от пълни устни. Очите му обходиха тялото й и накараха бузите й да пламнат.

— Разбира се, че от всички покои, в които можеше да те настани, тя е избрала точно тези — каза той и познатият му глас я заля като кофа с лед, щом разбра кой стои срещу нея. Сега виждаше само чудовищната маска и чуваше единствено как народът на Маридрина ще умре от глад.

Ръцете на Лара помръднаха към ножовете, затъкнати в колана й, но тя прикри движението, като си оправи роклята.

Не успя да го заблуди.

— Знаеш ли изобщо как да ползваш ножове?

Мисълта, че може да убие този арогантен, високомерен мъж, както си стоеше срещу нея, се мярна игриво в съзнанието й, но Лара просто му се усмихна сладко.

— Рязала съм доста месо.

В очите му проблесна интерес.

— Значи малката принцеса все пак имала характер. — Той махна с ръка към ножовете й и продължи: — Имах предвид дали можеш да се биеш с тях.

Ако отречеше, не биваше да допуска никой никога да я види да ги ползва, за да не разкрият лъжата й, затова Лара повдигна объркано вежди.

— Отгледана съм за кралица, не за войник.

Интересът в очите му угасна. Което не беше добре. Тя трябваше да го прелъсти и така да спечели доверието му. За целта обаче той трябваше да я пожелае. Неспирният дъжд бе измокрил копринената й рокля и Лара усещаше, че е залепнала за гърдите й. Беше обучена за това. Беше прекарала безброй часове в уроци, по време на които я бяха инструктирали точно как да привлече интереса на един мъж. И да го задържи. Тя изви гръб и попита:

— Дошъл си да си вземеш полагаемото ли?

Изражението му не се промени. Стори й се леко отегчен от нея.