Кралят на моста

3. ЛАРА

КОГАТО ГРУПАТА ПОТЕГЛИ, В НЕБЕТО ТРЕПТЯХА пламъци, но Лара рискува да се обърне само веднъж, за да погледне горящия лагер, който бе неин единствен дом — лагера, чиито опръскани с кръв подове и стени почерняваха, докато огънят поглъщаше всички доказателства за заговор, отнел петнайсет години. Само сърцето на оазиса, където стоеше масата, оградена от потока, бе невредимо.

Въпреки всичко това тя едва понесе да остави повалените по столовете си сестри, опасани от огнен обръч, в безсъзнание и безпомощни, докато ефектът на наркотика, който им бе дала, не преминеше. Пулсът им, забавен почти до смърт за опасно дълъг период, вече трябваше да се ускорява — дишането им би било видимо за всеки, доближил се достатъчно до тях. Ако Лара си измислеше оправдание да се задържи още малко в оазиса, за да се увери, че са в безопасност, щеше да рискува да ги разкрият и тогава всичките й усилия щяха да отидат нахалост.

— Не ги изгаряйте. Нека да ги оглозгат животните — бе казала на баща си със свит от ужас стомах, а той се беше разсмял и бе приел зловещото й искане. Сестрите й бяха останали около масата, заобиколени от зверски убитите слуги.

Ето как щяха да се събудят — обградени от пламъци и смърт. Но това бе единственият им шанс за някакво бъдеще — баща им да повярва, че са замлъкнали завинаги. Тя щеше да изпълни мисията си, а сестрите й щяха да получат живота си обратно — щяха да са свободни да градят собствената си съдба. Беше обяснила всичко в бележката, която бе пъхнала в джоба на Сарина, докато баща й нареждаше на войниците да претърсят лагера за оцелели. Никой не биваше да остава жив, никой, способен да разкаже за измамата, която в момента пътуваше към Итикана за брачната церемония.

Пътят през Червената пустиня щеше да е изпълнен с премеждия и опасности, но точно в този момент Лара бе сигурна, че най-лошото, което предстои, е да слуша бърборенето на Свраката по целия път. Камилата й бе натоварена с чеиза на Мерилин, а тя бе принудена да язди на второто седло зад наставника по интриги.

— От този момент нататък трябва да се държиш като съвършената маридринийска аристократка — бе заявил той с глас, който стържеше по нервите й. — Не можем да допуснем някой да стане свидетел на различно поведение, дори онези, които Негово Величество смята за верни. — Той отправи многозначителен взор към стражите на баща й, които бяха подредили кервана с отработена лекота.

Нито един от тях не я погледна.

Те не знаеха каква е. Какво е била обучена да прави. Каква бе целта й, встрани от изпълнението на договор, сключен с вражеското кралство. Но всеки от тях вярваше, че е избила хладнокръвно сестрите си. Това я караше да се пита колко ли дълго баща й ще ги остави да живеят.

— Как го направи?

Пътуваха от няколко часа и въпросът на Свраката изтръгна Лара от мислите й. Тя затегна белия копринен шал около лицето си, макар Серин да яздеше с гръб към нея.

— Отрова. — Допусна язвителна нотка в гласа си.

Той изсумтя.

— Колко смели ставаме, когато си повярваме, че сме станали недосегаеми, а?

Тя прокара език по сухите си устни. Усещаше как жаркото слънце се надига зад тях. Сетне си позволи да се потопи в езерото на спокойствието, както я бе научил да прави наставникът по медитация, когато обмисляше стратегии, наред с други неща.

— Отрових лъжиците.

— Как? Нямаше как да знаеш къде ще седнеш.

— Отрових всичките без онази на мястото в края на масата.