Кралят на моста

— Ясно. — Ако Среден пост се намираше в средата на Итикана, както подсказваше името, значи бе прекарала в безсъзнание повече време, отколкото си мислеше. Бяха я упоили, което значеше, че не й вярват. Това поне не беше изненадващо. — Как стигнах дотук?

— Пристигнахме на Среден пост по море.

— Колко дълго спах?

— Не беше точно заспала. По-скоро… не беше в съзнание. — Жената вдигна извинително рамене. — Прости ни. Природата ни е такава — потайни сме и все още свикваме с мисълта, че сред нас се е появила чужденка.

— Така изглежда — измърмори Лара, щом забеляза, че жената не отговори на въпроса, макар да знаеше с какво точно я бяха упоили и защо.

Да държиш човек в безсъзнание дни наред си имаше последствия — често от фатален вид. Беше по-безопасно да я упоят, за да заличат спомените й.

Но не беше абсолютно сигурно. Особено когато човекът, когото упояваш, е приемал подобни вещества и преди. Сенките на спомените вече започваха да се просмукват в съзнанието й. Спомени, че ходи. Върви в неудобни обувки по твърда повърхност. Беше минала през моста и в някакъв момент я бяха извели оттам.

Тя обърна поглед към жената и попита:

— Защо си облякла роклята ми?

— Имаш цяла ракла с рокли. Подреждах ги на закачалки и реших да пробвам една, за да проверя дали ще ми хареса.

Лара вдигна вежда.

— И хареса ли ти?

— О, да. — Непознатата изви гръб и се усмихна на отражението си в огледалото. — Напълно непрактична е, но въпреки това е привлекателна. Една-две ще ми свършат добра работа.

Тя свали презрамките от раменете си и остави роклята да се свлече в краката й. Отдолу не носеше нищо, тялото й бе изваяно от мускули, а гърдите — малки и стегнати.

— Сватбената ти рокля беше прекрасна, между другото.

Жената нахлузи туника с къси ръкави и обу чифт тесни панталони. На пода до нея лежаха два метални налакътника и тя ги закопча с отработен жест, подсказващ, че го е правила хиляди пъти.

— Бих те помолила да ми я заемеш за моята собствена роля в Петнайсетгодишния договор, но май доста пострада по пътя насам.

Лара примигна. Беше се сетила коя е жената.

— Ти си принцесата на Итикана?

— Наред с други неща — отвърна тя с широка усмивка. — Но не искам да ти разкривам всичките ни тайни. Брат ми никога няма да ми прости.

— Брат ти ли?

— Съпругът ти. — Жената — принцесата — вдигна лък и колчан със стрели от пода и тръгна към леглото. — Аз съм Ана. — Тя се наведе и целуна Лара по бузата. — И не знам за другите, но аз определено нямам търпение да се опознаем, сестро.

Някой почука на вратата и един слуга внесе поднос с нарязани плодове, сложи ги на масичка и обяви, че вечерята ще бъде сервирана в седмия час.

— Ще те оставя — каза Ана. — Вероятно искаш да се настаниш. Сигурна съм, че събуждането ти тук е предизвикало силен шок.

След годините на брутално обучение от страна на Серин, на Лара щеше да й трябва нещо доста по-сериозно от събуждане в пухено легло, за да се шокира, но тя се постара гласът й да потрепери, когато каза:

— Кралят… той… Той ще…

Ана сви рамене.

— За жалост, Арен не е от най-предсказуемите хора. Ти по-добре се настани и не го чакай да се прибере. Изкъпи се. Хапни плодове. Изпий едно питие. Или десет.

Вълна от разочарование заля Лара, но тя се усмихна на Ана, преди да затвори вратата след нея и да спусне резето. Вторачи се в парчето метал и дълго не отклони поглед, изненадана, че итиканците й позволяват да остане сама. После остави тази мисъл за по-нататъшен размисъл. Всичко, което знаеше за итиканците, бе по-скоро предположение, отколкото факт. Беше по-добре да подходи към новия си живот така, сякаш не знае нищо за тукашните.

Тя облече роклята, която Ана бе пробвала по-рано, и си сложи колана с ножовете, които с изненада бе открила да я чакат върху раклата с багажа й. После обиколи стаята в търсене на знаци, че я следят, но не откри нито дупки в стените и тавана, нито цепнатини в пода. Взе подноса с плодове и влезе в помещението, за което бе предположила, че е баня, но установи, че е лишено от каквото и да е подобие на вана, макар дървените лавици да бяха пълни с меки кърпи, четки за тяло, сапуни и цял куп четки за коса и гребени. В другия край обаче имаше врата.

Лара бутна дебелото парче дърво и пред очите й се разкри наклонен вътрешен двор, отрупан с пищна зеленина, каквато никога досега не бе виждала. Стените на сградата бяха скрити под пълзящи лози, натежали от розови, лилави и оранжеви цветове, а встрани от Лара към небето се извисяваха две дървета с огромни насечени листа, по чиито клони бяха накацали няколко шарени птици. Пътека от квадратни дялани камъни, обрамчена с две редици бели камъчета, се виеше из двора, но онова, което спря дъха й, бе парата, издигаща се от центъра на градината.