Пазачът на фара [bg]

В началото те като че разбираха това. Оставяха я да лежи тук на спокойствие. Понякога опитваха да говорят с нея, но лесно се отказваха и Ана разбра, че и те чувстват същото като нея. Че тя е причина за нещастието им и най-добре би било да остане там, където е.

Но след последното посещение на Ерика нещо се беше променило. Ана усети тялото на сестра си плътно до своето, почувства как топлината й я издърпва от сенките, все по-близо до реалността. Опитваше се да я върне обратно. Ерика не го каза, но тялото й говореше чрез топлината, с която стопли студените крайници на Ана. Опита да се противопостави, съсредоточи се в една мрачна точка дълбоко в себе си, докъдето топлината не достигаше.

Но щом тялото на Ерика изчезна, топлината й бе заменена от друга. Най-лесно й бе да устоява на тялото на Дан. Неговата енергия беше изпълнена с толкова тъга, че по-скоро подсилваше нейната собствена, и Ана дори не трябваше да се напряга, за да остане в сенките. Но с енергията на децата беше най-трудно. Малкото, меко тяло на Ема, което се долепяше до гърба й, ръцете, които я прегръщаха доколкото могат през кръста. Ана бе принудена да се съпротивлява с всички сили, за да й устои. А после идваше ред на Адриан, по-малък и несигурен от Ема, но с още по-силна енергия. Дори не беше нужно да поглежда, за да разбере кой влиза в стаята и ляга до нея. Въпреки че продължаваше да лежи на една страна, съвсем неподвижно, вперила поглед в небето отвъд прозореца, тя усещаше чия е топлината.

Искаше да не я безпокоят, просто да я оставят да лежи. Плашеше я мисълта, че може би няма да може да им се противопостави.

Сега до нея лежеше Ема. Тялото й мърдаше леко. Вероятно беше заспала, защото дори от страната на сенките Ана забеляза, че дишането й се промени и стана по-дълбоко. Но Ема се премести, притисна се още повече до майка си, като животинче, което търси утеха. Ана усети как отново я дърпат далеч от сенките и все по-близо до енергията, която успяваше да проникне във всяко кътче на тялото й. Точката, трябваше да се съсредоточи в черната точка.

Вратата на стаята се открехна. Ана усети как леглото се залюля, когато някой се покатери отгоре и се сви в краката й. Прегърнаха я мънички ръце, които сякаш никога нямаше да я пуснат. Обля я топлината на Адриан. Ставаше й все по-трудно да остане сред сенките. Можеше да устои на децата едно по едно, но не и на двете наведнъж, не и когато енергиите им се смесиха и придобиха още по-голяма сила. Усети как хватката й бавно се отпуска. Призоваваха я обратно в стаята и в реалността.

С дълбока въздишка Ана се обърна. Видя спящото лице на дъщеря си, с така познатите й черти, които толкова дълго не бе могла да погледне. И за пръв път от също толкова време заспа истински, сложила ръка до бузата на дъщеря си и докоснала носа й със своя. В другия край на леглото Адриан също заспа, свит като кутре. Ръцете му, стиснали краката й, се отпуснаха. Всички спяха.