Пазачът на фара [bg]

Никой от двамата не споменаваше случката. Нямаше нужда. Беше чула Юлиан да казва на Карл, че ако имат късмет, сега баща му щял да получи това, което иска. Не беше трудно да се досети, че всичко това беше свързано с писмото, което пристигна, но това не облекчаваше срама и унижението. Бяха нужни заплахи от свекъра й, за да се принуди мъжът й да изпълни брачните си задължения. Сигурно баща му бе започнал да се чуди защо тя и Карл нямат деца.

На сутринта се събуди схваната от студ. Беше лежала на пода, а черната й вълнена пола и белите фусти бяха вдигнати до кръста й. Побърза да ги смъкне надолу, но къщата беше празна. Нямаше никого. С пресъхнала уста и тежко главоболие Емели се изправи. Болеше я между краката, а когато малко по-късно отиде до нужника отвън, видя кръвта, засъхнала от вътрешната страна на бедрата й.

Когато часове по-късно се прибраха от фара, Карл и Юлиан се преструваха, че нищо не се е случило. Емели бе прекарала целия ден, чистейки трескаво малката къща с четка и сапун в ръка. Никой не я безпокоеше. Мъртвите бяха непривично мълчаливи. Тя започна да приготвя вечерята по обичайното време, за да е готова в пет. Обели картофите и изпече рибата с механични движения. Единствено лекото потрепване на ръката й, когато чу стъпките на Карл и Юлиан да се приближават към входната врата, издаде чувствата, които бушуваха в нея. Но нищо не си пролича, когато те влязоха, окачиха дебелите си якета в антрето и седнаха на масата.

Ето така летяха дните. С бледи спомени за случилото се, докато навън студът застилаше водата с бяло, замръзнало одеяло.

Но сега ледът се пукаше и Емели често излизаше, сядаше на пейката до стената на къщата и оставяше слънцето да огрява лицето й. Понякога се усмихваше, защото вече знаеше. Първоначално не беше сигурна, не познаваше тялото си толкова добре, но накрая вече нямаше съмнение. Беше трудна. Онази вечер, която в съзнанието й се бе превърнала в лош сън, беше довела до нещо добро. Щеше да има дете. Някой, за когото да се грижи и с когото да живее.

Затвори очи и сложи ръка на корема си, докато слънцето продължаваше да топли страните й. Някой дойде и седна до нея, но когато отвори очи, мястото беше празно. Емели отново замижа и се усмихна. Хубаво беше да не си сама.