Пазачът на фара [bg]

– Благодаря, ако има нещо, ще се обадя – отвърна Ани и ги изпрати до лодката.

Патрик тръгна да пали мотора, но изведнъж се спря.

– Спомняш ли си дали Матс носеше със себе си чанта?

Ани сви вежди и се замисли, след което като че ли си спомни нещо.

– Кафява? Кожена?

– Да, точно така – каза Патрик. – Тя също липсва.

– Чакай.

Ани се обърна и забърза към къщата. След минута се върна, вдигнала нещо във въздуха. Когато наближи кея, Патрик видя какво носи. Чантата. Сърцето му прескочи един удар.

– Забрави я тук и не съм я пипала. Надявам се, че не съм ви попречила на работата – каза тя и приклекна, за да може да подаде чантата на Патрик.

– Просто се радваме, че я намерихме. Благодаря! – каза той.

В главата му вече се въртяха мисли за възможното й съдържание. Щом се отдалечиха от кея и се насочиха към Фелбака, двамата се обърнаха да помахат на Ани. Тя им махна в отговор. Сянката на фара вече бе стигнала до кея и изглеждаше, сякаш ще я погълне.

Може ли да отидем да я потърсим?

На Гунар, който стоеше на кея, му бе трудно да говори спокойно и равномерно. Петер вдигна глава и като че бе на път да откаже. След миг обаче омекна.

– Може да направим кратка обиколка. Но е неделя и скоро трябва да се прибирам.

Гунар не каза нищо, просто гледаше пред себе си с очи, които приличаха на две тъмни дупки. Петер въздъхна и влезе в кабината, за да стартира двигателя. После помогна на Гунар да се качи, сложи му спасителна жилетка и потегли. След като се отдалечиха малко от пристанището, увеличи скоростта.

– Откъде искаш да започнем търсенето? Оглеждахме се, докато бяхме по-навътре и не я видяхме.

– Не знам.

Гунар се взираше през прозореца. Не можеше да седи вкъщи и да чака, не издържаше да гледа как Сигне седи напълно неподвижна на стола си в кухнята. Беше спряла да готви, да чисти и да върши всички неща, които я правеха Сигне. А и кой беше той самият без Мате? Не знаеше. Беше сигурен единствено, че трябва да има цел, за да продължи да живее, след като съществуването му бе изгубило всякакъв смисъл.

Целта му бе да намери лодката. Това бе нещо, което можеше да направи, нещо, което го извеждаше навън, далеч от тишината и от всичко, което му напомняше за къщата, където бе израснал Мате. Неща като отпечатъка от малки стъпки в бетонената алея, които бяха направили, когато Мате беше на пет. Или онзи път, когато Мате се затича твърде бързо, спъна се в килима и така удари предните си зъби в бюрото, че остави две ясни следи. Всички дребни неща, които свидетелстваха, че Мате е бил тук, че е бил тяхното дете.

– Насочи я към Данхолмен – каза Гунар.

Всъщност нямаше представа къде да търси. Нищо не сочеше, че лодката може да се намира тъкмо в тази посока. Но все отнякъде трябваше да започнат.

– Как върви у дома? – попита Петер предпазливо.

Беше се съсредоточил върху управлението, но от време на време и той се оглеждаше за моторницата.

– Върви – каза Гунар.

Това беше лъжа, изобщо не вървеше. Но какво да каже? Как да обясни празнотата, която изпълва един дом след загубата на дете? Понякога се изненадваше, че още диша. Как можеше да продължава да живее, когато Мате вече го няма?