Повелител на сенките [bg]

Земята под хълма. Прелестната равнина. Мястото под вълната. Земите на вечно младите.

Докато часовете минаваха, всички имена на Царството на феите, които Ема бе чувала някога, се нижеха през главата й. Разговорът между четиримата постепенно беше замрял, отстъпвайки място на изнурена тишина; Кристина се тътреше безмълвно до Ема, а медальонът й блещукаше на лунната светлина. Марк ги водеше, като час по час проверяваше по звездите дали не са се отклонили от пътя си. В далечината Трънливите планини ставаха все по-ясни и по-близки, откроявайки се ярко и незабравимо на фона на небето с цвят на почернен сапфир.

Само че планините рядко се виждаха. През по-голямата част от времето пътят, който следваха, криволичеше между надвиснали дървета, които растяха толкова нагъсто, че клоните им понякога се преплитаха. Ема неведнъж зърваше ярки очи да проблясват в сенките. Когато клоните прошумоляваха, тя вдигаше поглед нагоре и за миг виждаше как над главите им пробягват сенки, зад които като мъгла се носеше смях.

— Това са земите на дивите феи — обясни Марк, докато пътеката завиваше зад един хълм. — Благородниците си стоят в Дворовете, а понякога и в града. Обичат удобствата.

Тук-таме се натъкваха на признаци, че някога тези места са били обитавани: порутени, обрасли с мъх парчета от стари каменни зидове, дървени огради, находчиво сковани без помощта на гвоздеи. Минаха през няколко селца в часа преди зазоряване: те до едно бяха тъмни, прозорците — счупени и празни. Когато навлязоха още по-навътре в Царството на феите, започнаха да се сблъскват с нещо друго. Първия път, когато то се случи, Ема се закова на място и възкликна — тревата, по която вървяха, изведнъж се бе стопила, разсипвайки се в облачета от бял и сив прашец като пепел около глезените й.

Огледа се слисано и видя, че останалите също се взират в краката си. Бяха стигнали до ръба на неравен кръг, обграждащ болна на вид земя, която напомни на Ема на снимките на житни кръгове, които бе виждала. Всичко във вътрешността на кръга имаше мътен, болезнено белезникав сив цвят: тревата, дърветата, листата и растенията. Костите на дребни животни бяха пръснати сред сивата растителност.

— Какво е това? — попита Ема. — Някаква тъмна елфическа магия?

Марк поклати глава.

— Никога не съм виждал подобен мор преди. Не ми харесва. Да се махаме от тук.

Никой не възрази, но докато прекосяваха забързано хълмове и опустели градове, още няколко пъти попаднаха на кръгове, поразени от същото грозно опустошение. Най-сетне небето започна да изсветлява. И четиримата едва се държаха на крака от изтощение, когато оставиха пътя зад себе си и се озоваха насред хълмисто, обрасло с дървета място.

— Можем да си отдъхнем тук — предложи Марк, посочвайки едно възвишение насреща им, чийто връх бе скрит от няколко каменни грамади. — Те ще ни подслонят и ще ни скрият.

Ема се намръщи.

— Чувам вода. Поток ли има?

— Знаеш, че не можем да пием водата тук — напомни Джулиън, докато Ема поемаше надолу по склона, към ромона на вода, бълбукаща над камъни и около корените на дървета.

— Знам, но бихме могли поне да се измием в…

Гласът й заглъхна. Действително имаше поток, разделящ долината между две ниски възвишения, ала водата не беше вода. Беше алена и гъста. Пъплеше бавно, червена и процеждаща се между черните дънери на дърветата.

— „Защото всяка капка кръв, пролята на земята, тече в потоците на таз страна" — обади се Марк до рамото й. — Ти ми го цитира веднъж.

Джулиън се приближи до ръба на кървавия поток и коленичи. Потопи пръсти в него с едно бързо движение; когато ги извади, те бяха алени.

— Съсирва се — каза, мръщейки се едновременно с интерес и отвращение, и избърса ръката си в тревата. — Наистина ли е… човешка кръв?