Конан Непобедимия [bg]

— Бих пресушил цяла бъчва, за да успокоя костите си тази нощ. Магьосник! Абериус мята очи насам-натам като пор. Той ще изчезне при първия възможен случай, казвам ти. А Талбор заявява открито, че ще си тръгне веднага, щом успее да открадне отнякъде две медни петачета.

— Защо трябва да чака за медните петачета? — попита Конан. — На теб тази работа ти харесва не повече, отколкото на Абериус и Талбор. Защо не тръгнете сутринта? — В ума му се въртеше мисълта, че на разсъмване Аманар може да не е така приятелски настроен към разбойниците. — Ти си в състояние да я убедиш — ако въобще съществува човек на този свят, който може да я убеди в нещо, — а и освен това нощ като тази ще свърши наполовина работата по убеждаването.

— Не я познаваш — измърмори Хордо, избягвайки синия поглед на кимериеца. — След като нещо й влезе в главата, тя го прави. За нея не съществува път за връщане назад. А пък каквото прави тя, правя го и аз. — Гласът му не прозвуча особено щастливо, докато произнасяше последните думи.

— Смятам да се поразходя — каза Конан и стана.

Единственото око на Хордо го зяпна недоверчиво.

— Да се поразходиш! Човече, та наоколо е тъмно като в сърцето на Ахриман.

— Но при тебе е горещо като пред портите на Гехана — засмя се Конан. — Ако още малко засилиш този огън, направо ще се стопиш. — И той потъна в нощта, преди едноокият да успее да каже още нещо.

Щом се отдалечи от светлината на огньовете — само на няколко крачки в тази странна, злокобна нощ, — той поспря, за да позволи на очите си да привикнат с мрака, доколкото това бе възможно. Младежът опипа карпашката кама върху лявата си ръка и преметна сабята зад гърба си. Нямаше нито въже, нито абордажна кука, ала не смяташе, че ще му потрябват.

След известно време почувства, че може да вижда, макар и недобре. Пълната луна, която излъчваше синьо-зелен блясък в небето, би трябвало хубаво да осветява околността. Тънката размита светлина, която обаче проникваше до него, неестествено потрепваше. Предметите можеха да бъдат открити единствено по разликите в наслагването на черния цвят, а в мрачно разпилялата се слаба светлина сякаш всичко трепереше още по-силно.

Кимериецът бързо се насочи към крепостта, като задържаше със стиснати зъби ругатните, когато камъните се обръщаха под краката му и започваха да се търкалят по склона или когато на пътя му се изпречеха големи обли скали. Протегна ръце напред, за да не се блъска в тях. Скоро стигна стената на крепостта и му се стори, че непрогледният мрак на нощта се е сгъстил и е добил материална форма.

Грамадните камъни на стената на пръв поглед оформиха гладка отвесна плоскост, ала все пак можеха да се намерят опорни точки за пръстите на ръцете и краката, особено ако човек знаеше къде да ги търси. Конан се катереше по стръмната стена, без да мисли за безкрайната тъмнина под себе си, нито за скалите, върху които щеше да загуби по ужасен начин живота си, в случай че се подхлъзнеше или хватката му се охлабеше някъде.