![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Първо почувствах опасността, а чак след това я видях. Да, всъщност тревожното чувство не ме напускаше по време на целия път през залата с колоните. Това постоянно „хм-м-м“, тази сива мрачност, тази едва уловима миризма на гниене… В един прекрасен момент, когато мравките за стотен път плъзнаха по гърба ми, по някаква неясна за мен причина реших, че трябва да се обърна възможно най-бързо. Не знам дали това беше мое желание или на Валдер. Един бегъл поглед ми беше достатъчен, за да пъхна „светлинката“ под куртката си и да й заповядам да угасне.
Далече-далече, в самото начало на колонната зала, примигваше едва видима нишка от оранжеви точки. Нямах никакви съмнения относно това, какви бяха тези точки — факли. Около четиридесетина светлинки мигаха, изчезваха за миг зад някоя от колоните и отново се появяваха, като макар и бавно, но неотклонно се придвижваха в моята посока. Готов бях да заложа душата си, че тези факлоносци не са хората на Балистан Паргайд. Тези, които се спуснаха с Лафреса в Костните дворци, трябваше да са не повече от дванадесет, а тук… Тук бройката отиваше към петдесет или шестдесет. Така че в залата шестваше някой друг.
С надеждата, че навреме съм успял да скрия „светлинката“ и тези с факлите не са видели малката искрица, аз се скрих зад близката колона и се придвижих по-близо до стената и по-далеч от центъра на залата. Да бягам напред в тъмното беше глупаво — шансът да забия чело в нещо твърдо беше много голям (да не споменавам, че ще се загубя на сто процента). По-добре беше да се скрия, дори четири дузини факли нямаше да са достатъчни да осветят безграничните пространства на залата, така имах съвсем реална възможност да изчакам опасността да отмине в някой уединен и тъмен ъгъл (освен ако не са тръгнали специално, за да издирват Гарет с факли). Сега ме занимаваше само един въпрос: тези непознати специално мен ли търсеха или това си е обикновена ежедневна разходка с разглеждане на местните забележителности? Мракът ги знае! За всеки случай си подготвих арбалета, придърпах качулката над главата си и се притиснах към стената.
„Хммм-ммм-ммм“. Вятърът в древните зали пееше приспивно на заспалия мрак на вечността. Тъжният му вой едва се долавяше и нищо освен бясно биещото ми сърце не можеше да го заглуши. Дълго време чувах единствено ударите на сърцето си и приспивната, унасяща тъмнина на залите. И тогава залите на Заспалия Мрак трепнаха и нощта се събуди.
Те приближаваха, без изобщо да крият присъствието си. В шумното пристъпване на десетките крака се чувстваше увереността на стопани, които се разхождат в собствения си дом и не се страхуват от никакви опасности. Каквото и друго да е, но среща за днес определено не планирах, така че се спотаих като мишка, усетила идването на гладна котка.
Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо… На далечните колони се появи оранжев отблясък от факли, вече можех да чуя и тежкото дишане на неизвестните. От една страна, това беше добре — щом дишат, значи са живи. От друга страна…
Нямах време да довърша мисълта си, защото когато най-накрая ГИ видях, веднага ми се прииска да съм на десетки левги оттук. Защо ли? Защото не всеки ден можеш да видиш как изображенията от стените оживяват. Някак си не очаквах да видя живи онези, които създателите на Костните дворци с такава маниакална старателност бяха изобразявали под формата на статуи, рисунки и мозайки. Полуптиците-полумечки, за които (СИГУРЕН СЪМ!) не знаеше дори Орденът. Високи, със същия ръст като огрите, масивни, почти квадратни, с дебели ръце-лапи и с боси крака с големи нокти, тези същества минаваха покрай мен. Главите им бяха големи и издължени, донякъде приличащи на мечешки, с малки уши, кръгли птичи очи и къси извити човки. В светлината на факлите клюновете блестяха като стоманени. Странните и, смея да кажа, нелепи създания бяха облечени в свободни дрехи с цвят на виолетки. Одеждите почти изцяло покриваха телата на съществата, оставяйки за гледане само ръцете от китките надолу, краката и главите, покрити с къса рижа козина. Или може би не беше козина, а пера. Никакви украшения и никакви оръжия. В създанията се усещаше сила, увереност и… старост. Дори не старост, а хилядолетна древност, способна да се конкурира със самата вечност.