Мечът на Ликтора [bg]

Момчето вече бе станало и се мотаеше сред стволовете на дърветата. Показа ми къде потокът навлиза в джунглата, аз се измих и се избръснах колкото можах без топла вода — не го бях правил от онзи първи следобед в къщата под скалната стена. После намерихме познатата пътечка и продължихме пътя си на север.

— Няма ли пак да срещнем трицветните мъже? — попита той и аз му казах да не се тревожи и да не бяга и че аз ще се оправям с трицветните. Истината беше, че много повече ме притесняваха Хетор и съществото, което беше пуснал по следите ми. Ако не беше загинало в пожара, може би сега се движеше към нас, защото, макар да приличаше на животно, което се страхува от слънцето, приглушената светлина на джунглата си беше чиста проба здрач.

Само един изрисуван мъж се появи на пътеката, и то не за да ни спре. Просна се пред мен, оставяйки се на милостта ми. Изкуших се да го убия и да приключа с цялата тази история. Учат ни да убиваме и изтезаваме само по съдийско разпореждане, но придобитите ми в Цитаделата навици отслабваха прогресивно, колкото повече се отдалечавах от Несус и се приближавах към войната и дивите планини. Някои мистици твърдят, че изпаренията от битките се отразяват на хорските умове дори в отдалечени райони, дотам, докъдето ги издуха вятърът, и може наистина да е така. Въпреки това аз го вдигнах и просто му казах да ми се махне от пътя.

— Велики магьоснико — рече той, — какво направи с пълзящия мрак?

— Пратих го обратно в ямата, от която го призовах — отвърнах му, защото щом не бяхме срещнали отново съществото, то най-вероятно Хетор го беше отзовал, в случай че не беше умряло.

— Петима от нас трансмигрираха — рече изрисуваният.

— Значи силите ви са по-големи, отколкото бих предположил. То е убивало стотици за една нощ.

Никак не бях сигурен, че няма да ни нападне, обърнем ли му гръб, но той не го направи. Пътеката, по която бях крачил като затворник предния ден, сега изглеждаше пуста. Не се появиха пазачи, които да ни предизвикат, а част от ивиците червен плат бяха свалени и стъпкани, макар да нямах представа защо. Видях множество следи от стъпки по пътеката, която преди беше съвсем равна (може би заравнена с гребло).

— Какво търсиш? — попита момчето.

Отговорих му с тих глас, защото не бях сигурен дали някой не ни подслушва иззад дърветата:

— Лигавата следа на животното, от което избягахме снощи.

— Виждаш ли я?

Поклатих глава.

Детето помълча. После каза:

— Големи Севериън, откъде дойде то?

— Помниш ли приказката? От един от планинските върхове отвъд бреговете на Ърт.