Мечът на Ликтора [bg]

Подскочих отново, но този път не ми достигна повече от педя да стигна гредата. За да взема някоя от двете горящи факли, трябваше да тръгна към съществото. Направих го и грабнах едната, но тя изгасна, докато я измъквах от скобата.

Хванах се с една ръка за скобата и отново подскочих, като помогнах така на краката си, и този път улових гладката тясна греда с лявата си ръка. Гредата увисна под тежестта ми, но аз успях да се издърпам нагоре, с детето на раменете си, и стъпих с единия си крак на скобата.

Под мен тъмното безформено същество се надигна, падна, после се надигна отново. Без да изпускам гредата, аз изтеглих Терминус Ест. Острието му разсече дълбоко плътта, но едва го бях издърпал от нея, когато раната се затвори сякаш от само себе си. Тогава обърнах меча си към тръстиковия покрив — път за бягство, който откраднах от Аджиа, признавам. Покривът беше плътен, от големите листа на джунглата, оплетени със здраво лико, и първите ми трескави удари почти не оставиха следа, но при третия един голям участък се срина на пода. Част от него удари последната горяща факла, бутна я на пода и огнен език плъзна към тавана. Изтеглих се през отвора и се озовах в нощта.

Слепият ми скок с голото острие можеше да убие и двама ни. Пуснах и меча, и детето, когато паднах на земята, и се надигнах на колене. Червеното зарево на покрива ставаше все по-ярко и по-ярко. Чух уплашените хлипове на момчето, после го вдигнах да стане с едната си ръка, с другата грабнах Терминус Ест и хукнах.

През остатъка от нощта бягахме слепешката през джунглата. Доколкото ми беше възможно, се опитвах да насочвам стъпките ни нагоре — не само защото пътят ни на север би означавал да се катерим, а и защото знаех, че така е по-малко вероятно да паднем в някоя пропаст. Когато се зазори, все още бяхме в джунглата и все така нямахме представа къде се намираме. Взех момчето на ръце и то заспа на гърдите ми.

След още час вече нямаше съмнение, че теренът се издига рязко пред нас и най-накрая стигнахме до завеса от лиани като онази, която бях разсякъл предния ден. Тъкмо се канех да оставя момчето на земята, без да го будя, и да извадя меча си, когато видях ярка дневна светлина да струи през пролука вляво от мен. Тръгнах натам, като крачех възможно най-бързо, почти тичах. Озовах се на каменист склон, обрасъл с жилава трева и ниски храсти. Няколко стъпки ме деляха от бистро поточе, което пееше между камъните — без съмнение същият поток, край който бяхме спали по-предната нощ. Без да ме е грижа дали безформеното същество все още е по следите ни, или не, легнах на брега му и заспах.