![Републиката на крадците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/8/2/republikata-na-kradcite-bg-download.jpg)
Републиката на крадците [bg]
- Автор: Линч Скотт
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-531-8
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Републиката на крадците [bg]». Краткое содержание книги:
„В „Република на крадците“ има колоритно действие, валят остроумия, пълно е с изобретателни кроежи, точно както любителите на тази поредица са свикнали да очакват“. Уайърд
„Фентъзи свят, уникален сред себеподобните си… Ако търсите забележителна нова поредица фентъзи, не бива да пропускате тези книги. Казано с една дума, тези книги са СТРАХОТНИ!“ Сан Франсиско Ривю
„Така да бъде. Не искам да умра, но — богове! — нека тази болка бъде последна.“
Външният свят беше замрял, но в тъмнината все още имаше някакъв шум, негов собствен шум. Слаби удари на сърце. Треперлив сух дъх. Ако беше умрял, със сигурност всичко това щеше да е приключило. Усети тежест в гърдите. Чувство за натиск, като че някой блъскаше сърцето му, но докосването му носеше хлад. Локи се насили да отвори очи, изумен колко много воля се искаше за това.
Ръката върху сърцето му принадлежеше на Дървеницата, а очите, които го гледаха от лицето на мъртвото момче, бяха наситеночерни.
— Болката няма край — каза Дървеницата. — Винаги боли. Винаги.
Локи отвори уста, за да изкрещи, но от устата му не излезе нито звук, чу се само едва доловимо сухо съскане. Направи усилия да помръдне, но крайниците му бяха като от олово. Дори вратът му отказваше да изпълнява нареждания.
„Това не става в действителност“ — опита се да каже Локи, но неизречените думи отекнаха само в главата му.
— Кое ли става в действителност?
Кожата на Дървеницата беше бледа и необичайно отпусната, сякаш плътта под нея се бе сгърчила. Къдрите на косата му се бяха изпънали и висяха безжизнени и отпуснати над помътнелите му черни очи. От гърлото му все още стърчеше стрела от арбалет, покрита с изсъхнала кръв. В каютата беше тъмно и нямаше никого. Дървеницата сякаш беше надвиснал над него, но единствената тежест, която Локи усещаше, беше от студената ръка, натискаща сърцето му.
„Всъщност ти не си тук!“
— И двамата сме тук — каза Дървеницата и докосна стрелата, като че беше вързана на врата кърпа, която го дразни. — Знаеш ли защо все още съм тук? Когато човек умре, неговите грехове се изписват върху очите му. Погледни ме отблизо!
Неспособен да се удържи, Локи се вторачи в ужасните тъмни сфери и видя, че тяхната чернота не е нарушена; изглеждаше груба и на слоеве, сякаш съставена от безброй мънички редове с текст, събрани в плътна маса.
— Не виждам изхода от това място — тихо каза Дървеницата. — Не намирам пътя към онова, което следва.
„Майната му, та ти си бил на дванайсет години — колко ли грехове би могъл да има един…“
— Греховете от пропуснати неща. Греховете на учителите и приятелите ми.
Локи усети още по-голяма смразяваща тежест върху сърцето си.
„Това са глупости, зная го по-добре от теб. Последовател на Уродливия страж съм!“
— И каква работа ти върши това? — попита Дървеницата и избърса браздулиците от стеклата се по врата му кръв, а по белите му пръсти тя остана като кафяв прах. — Май и двамата не видяхме много добро от това!
„Аз съм жрец и би трябвало да зная каква работа върши; не би трябвало да става така! Аз съм жрец на Неназованият тринайсети!“
— Ами… Мога да ти кажа докъде ще стигнеш, ако се доверяваш на хора, чиито истински имена не знаеш.
Отново натискът върху гърдите на Локи се увеличи.
„Аз сънувам, сънувам. Това е само сън.“
— Ти сънуваш. Ти умираш. Може би това е едно и също.
Ъгълчетата на устата на Дървеницата потрепнаха за миг в слабо подобие на усмивка. От усмивките, помисли си Локи, с които награждаваш хора, според теб безкрайно закъсали.
— Е, ти си взел всичките си решения. Нищо не ти остава, освен да провериш кой от двама ни е прав.
— Стой, почакай, недей да…
Болката в гърдите на Локи отново се засили и бързо се разпространи от сърцето навън, като този път беше студена, мъртвешки студена — една непоносима ледена тежест, стегнала го като менгеме. Зад нея се прокрадваше мракът и съзнанието на Локи отново се разби в него като кораб, изхвърлен върху скали.
Интерлюдия
Сирашката луна
Най-после те му позволиха да напусне тъмнината и след час на задушаваща безпомощност студеният въздух докосна кожата му. Където и да се намираше мястото на ритуала, пътят дотам бе тежък. Мъжете, които го носеха, не се бяха затруднили особено с относително лекото му тяло, но пък бяха извървели много стълбища по тесни, лъкатушещи ходници. Местен неспирно насам-натам в тъмното, той слушаше пъшкането и шепота на възрастните, както и звука от собственото си дишане в бодливия плъстен чувал, покрил главата му.
Накрая смъкнаха качулката. Локи примигна в полумрака на стаята с висок кръгъл свод, слабо осветена от бледи глобуси, поставени в свещници. Стените и стълбовете бяха от камък, а тук-таме той забеляза украсяващи ги рисунки, олющени от времето. Някъде наблизо капеше вода, но това едва ли бе необичайно за постройка в по-южната част на Камор. Важното беше, че това е човешка обител от каменни блокове и хоросан, без някъде да се вижда дори късче елдерглас.