Републиката на крадците [bg]

— Мъки адови — рече Локи и изви гръбнак. — Това… Това е по-лошо от студа.

Дървото на преградите в каютата проскърцваше, сякаш корабът се люшкаше, макар че всички сетива на Джийн свидетелстваха, че „Достигащ звездите“ напредва бавно, но сигурно, както и досега. После се чу дрънченето — отначало слабо, но скоро жълтите алхимични фенери вече се клатеха и сенките в стаята се местеха.

Локи простена. Търпение и Студеносъщни се наведоха напред, все още притиснали раменете му, докато техните докосващи се ръце със сложни движения сплитаха и разплитаха сребърната нишка. В една спокойна обстановка гледката щеше да омагьосва, но сега Джийн далече не беше спокоен. Стомахът го свиваше, сякаш беше ял развалени стриди, които правеха опит да се освободят.

„По дяволите!“ — прошепна Джийн и захапа кокалчетата на ръцете си, както беше обещал. Болката накара надигащата се вълна на гадене да се отдръпне, но атмосферата в стаята ставаше все по-странна. Сега фенерите дрънчаха като чайници, в които водата е кипнала, а белите пламъци на свещите горяха и потрепваха от ветрец, който не се усещаше.

Локи отново простена, по-силно от преди, а докато опъваше въжетата, хилядите връхчета сребърна светлина, забити в торса му, придобиваха зловещ вид.

Чу се пращене, после нещо изплющя като удар с камшик. Алхимичните фенери се натрошиха и стъкълцата се пръснаха из каютата заедно с изпарение, миришещо на сяра. Джийн потрепери, а Вързомаговете започнаха да се олюляват, когато парчетата от фенерите прозвънтяха по пода край тях.

— Много са ме тровили — рече Локи без някаква особена причина.

— Помощ… — просъска Студеносъщни с неестествен глас.

— Как така? Какво ти трябва? — попита вкопченият в една преграда Джийн, обзет от нов пристъп на гадене.

— Не… Не ми трябваш ти…

Вратата на каютата рязко се отвори. Един от помощниците, пренесли Локи с леглото, изтрополи надолу по стълбите, като по пътя свали мократа си мушама. Опря ръце на гърба на Студеносъщни, а краката си разположи така, сякаш помагаше на стария мъж срещу физическа сила. Из каютата бясно се носеха сенки, докато пламъците на свещите трептяха, а на Джийн все повече му се гадеше; той падна на колене.

Разнесе се неестествена вибрация — във въздуха, по палубата и преградите, в костите на Джийн — той имаше усещането, че се е облегнал на огромен часовников механизъм, чиито чаркове се въртят. Досадната вибрация прерасна в болка зад очите му. Джийн си представи, че в черепа му е затворено подлудяло насекомо, което пляска с крила, дращи и хапе всичко, което се намира вътре. Това му дойде в повече; съсипан от ужасните усещания, той наведе глава напред и повърна върху палубата.

Когато свърши, до повръщаното се появи тънка тъмна линия — кръв от носа му. Той изкашля поредица от ругатни заедно с киселините от последната храна, която беше погълнал, и макар че не намери сили да се изправи на крака, успя да извие главата си назад достатъчно, че да види какво става по-нататък.

— Това е твоята смърт, вещо подобие! Ти си този човек! — извика Търпение с треперлив глас. — И не си!