Републиката на крадците [bg]

Около него в помещението настъпи вихрена бъркотия — бяла светлина, ромолящ въздух. Очите му се замъглиха от сълзи, докато дори лицата на Студеносъщни и Търпение кървяха в краищата си като топящ се восък. Нещо се строши и горещи иглички взеха да парят главата и челото му. Видя странно въртящи се жълти изпарения, после изохка и простена, а сребърните иглички, забити в тялото му, изведнъж се сгорещиха, прогонвайки всяко безпокойство, причинено му от обстановката. Сякаш хиляди прашинки като живи въгленчета запълниха неговите пори.

„Пронизан съм! — помисли си той, стисна зъби и преглътна напиращия вик. — Няма нищо. И преди ми се е случвало. Пробождан съм в рамото. В китката. В ръката. Бил съм кълцан, мачкан, удрян с тояга, ритан… Давен. Почти се удавих. Тровиха ме.“

Порови се назад в паметта си в дългия списък от травми, съзнавайки, с една по-дълбоко разположена и все още сравнително чувствителна част от съзнанието си, че изброяването на травмите, за да престане да мисли за причиняването на болка, е както глупаво, така и много смешно.

„Често са ме тровили“ — каза си той и потрепери в пристъп, породен от борбата между смеха и болката от горещите игли.

Подир това чу шум — гласовете на Вързомаговете и Джийн, последвани от скърцане, стонове, затръшване на врата и удари. Докато Локи се мъчеше да овладее положението си, всичко се замъгли. После, след неподозирана по продължителност пауза, най-накрая в мизерното му състояние проникна глас, който бе повече от глас. Представляваше мисъл, оформена от Търпение, чието присъствие той инстинктивно разпозна сега по формите на думите, които се натрапваха в центъра на неговите възприятия: „Ти си… и не си този човек.“

Под жилещите като стършели иглички на съностоманата нещо в Локи се размърда — усети как червата му се напрягат. Качеството на светлината и на въздуха около него се промени; бялото сияние на свещите почерня. Силата в Локи се разгъна като змия и се плъзна нагоре — под ребрата му, зад белите дробове, опря в пулсиращото му сърце.

— М… Мамка му — опита се да каже той, до такава степен обездвижен, че въздухът край устните му не потрепна. После онова нещо в него се надигна, кипна, започна да го прояжда — като врящ катран, който изгаряше всеки орган и всяка кухина между носа му и слабините. Всички досега пренебрегвани кътчета в тялото му изведнъж оживяха в неговото съзнание; изведнъж бяха обзети от чисто вулканична агония.

„Спри! Моля те, спри! Просто направи така, че болката да изчезне — помисли си той, напълно убеден, че предишното му решение е било забравено, скрито под напълно животинския страх на молбата. — Спри болката, спри болката…“

— Ти си… и не си този човек.

Гласът в главата му представляваше слабо ехо над извисяващия се прилив на вътрешния огън. Студеносъщни ли говореше? Или Търпение? Локи вече не можеше да прецени. Ръцете и краката му бяха изтръпнали, разтварящи се в безсмислена чувствена мъгла, надхвърляща ядрото на неговите мъки. Изпаренията заличиха Вързомаговете и всичко, свързано с тях. Масата сякаш пропадна под него, а мракът се надигна като оборващ го сън. Клепачите му потрепнаха и се спуснаха, а остатъкът от благословената безчувственост се разпростря по стомаха, гърдите и ръцете му, задушавайки ада, изригнал там.