За честта на крадеца [bg]

— Може би нито опасността, нито скъпотията биха възпрели онези, които са ги писали…

Кристиана вдигна рамене.

— Щом казваш. Мога да проверя с останалите химикали по-късно, но не ми се вярва да има полза от това.

— Защо?

— Погледни линията, която прекъсва всичко написано на голямо разстояние от края на листчето. — Тя ми подаде една от хартийките. — Това означава, че който и да е писал, е направил нещо със самото листче, за да има такава граница. — Прибра разсеяно един измъкнал се от косата й кичур. — Ако искаме да разгадаем написаното, ние също трябва да направим нещо с хартийките…

Вторачих се в откъслечните знаци, в чертичките и точките около тях и в невидимата права линия, след която на ивицата хартия нямаше нищо. Чувствах как нещо напира да се проясни в ума ми — нещо от отдавнашното ми минало. Но то избледня, без да го проумея.

— Опита ли да ги сгънеш някак?

— По безброй начини. Така някои драскулки съвпадат една с друга, но другото си остава безсмислица.

Опрях гръб на стената и раменете ми ми напомниха болезнено за скорошните ми преживелици.

— Нещо пропускаме — промърморих. — Тези хартийки са били съобщения между сродници, не между имперски шпиони. Ако някой е пращал заповеди на Ател и на Силос, едва ли е използвал твърде сложен шифър.

Кристиана също промърмори нещо. Дъвчеше долната си устна и увиваше един кичур около показалеца си.

Вдигнах глава към Релеской и казах:

— Да се беше обзаложил.

— Какво? — сепна се сестра ми.

— Нищо. — Станах и отидох до бюрото. — Онези проявители за невидимо мастило… Колко трудно е…

Вцепених се. Тя стоеше със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше. Кичурът, който бе тормозила преди малко, висеше до ухото й леко накъдрен.

— Косата ти! — Посочих.

Кристиана неволно вдигна ръка към главата си.

— Косата ми ли? Дрот, какви ги дрънкаш?

Но аз вече се взирах в мозайката с Релеской, по-точно в неговия жезъл, около който бе увит пергаментът с изписаното верую на ангела.

Ама разбира се!

— Ето! — Показах й пергамента. — Там, на жезъла. И твоята коса. И проклетият ми навик да усуквам листчета между пръстите си. Трябваше да се сетя! — Размахах едното парче хартия. — Нито го прегъваш, нито го слагаш до огледало, нито търсиш тайнопис. Омотаваш го на спирала около нещо, та драскулките да съвпаднат и да образуват йероглифи!

Кристиана се ококори.

— Спирален шифър?! Не се използват от векове.

— Именно — казах. — Кой ще се сети за нещо толкова старо? Ти например не се сети.

Тя изсумтя, но не възрази.

— Да, добре са го измислили. Нужна е само пръчка със същия диаметър, за да увият около нея ивицата хартия и да напишат или да прочетат съобщението. Достатъчно просто е, за да го използва всеки. Намери ли във вещите на някой от двамата мъртъвци пръчка или нещо подобно? Някакъв съвсем безобиден наглед предмет, който не би събудил съмнения?

Не знаех какво е имал Силос, но помнех вещите на Ател Добре — нали ги бях преровил усърдно.