За честта на крадеца [bg]

— Някой пак опита да ме очисти. Прати ми поредното острие… тоест наемен убиец.

Едната й вежда се изви нависоко.

— И не си дошъл да убиеш мен за отмъщение? Това е нещо ново.

— По-зле е, отколкото си мислиш — уверих я и й разказах случката.

Докато свърша, тя вече седеше до мен, вперила поглед в средата на фоайето.

— Значи онзи, който знае за нас, е магьосник — промълви с такъв тон, че каменната скамейка ми се стори топла и мека.

— За „нас“ ли? О, Ангели! Ана, не става дума за тебе — опитват се да убият мен!

— Като си послужиха с ливрея на мой слуга и с моето име. — Тя ме изгледа сърдито. — Не са те проследили дотук, нали?

— Поне за нещо ме бива, знаеш го.

Тя кимна и пак зарея поглед из фоайето.

— Между другото съм наясно, че се опитват да убият тебе. Но първия път използваха връзката между нас, за да те подмамят в клопка. Значи и аз съм замесена.

— Само отчасти.

— Толкова ми олеква от това, че няма накъде повече.

— Ана, какво искаш от мен, да му се не види? Дойдох да те предупредя, какво друго да направя?

— Ами за начало ми поднеси на тепсия главата на онзи магьосник.

Изсмях се.

— Непременно. Не бива баронеса Сефада да изпадне в неловко положение. Ти си стой тук да се пудриш, докато аз събера всички сродници да преровим града.

— Не ставай гаден. Искам онзи, който знае за нас, да изчезне. А това означава, че ще ти помогна. — Тя протегна ръка. — Дай ми онези хартийки. Бях куртизанка, а сега съм баронеса. И естествено имам опит с шифровани писма.

Зяпах я и се двоумях. Кристиана въздъхна.

— Дрот, за какво дойде?

— За да те предупредя. И за да си отспя.

— Аха… И кога за последен път си заставал пред главния вход?

— Ами…

— Дрот, затварят ти се очите, както си приказваш. Не си спал само Ангелите знаят откога, а в дома си имаш мъртва убийца и джански магьосник.

Бръкнах покорно в кесията и извадих хартийките. Тя беше права — занимаваше се с шифри и кодове по-често от мен.

Кристиана взе късчетата хартия почти нехайно, но държането й тутакси се промени, щом ги разгледа. Мръщеше се, въртеше ги на всички страни. Накрая отиде при арката, за да застане на слънце.

Аз се облегнах и казах на стърчащия над мен Релеской:

— Можеш да се обзаложиш, че няма да ги разгадае.

Той не прие облога и аз реших, че това е добро знамение.

Затворих очи.

Събудих се, защото Кристиана подритна подметката на единия ми ботуш.

— Откъде взе тези листчета, по дяволите?