За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Но ако в една свободна държава законодателната власт няма право да спира изпълнителната, тя има право и е длъжна да разглежда по какъв начин се привеждат в изпълнение създадените от нея закони; и в това се състои предимството на такова управление пред управлението на Крит и Лакедемон, където козмите и ефорите не са давали сметка за своето управление.
Но каквото и да е това разглеждане, законодателното тяло не трябва да има власт да съди лицето, което осъществява изпълнителната власт, и следователно — да съди поведението му. Неговата личност трябва да бъде свещена, защото тя е необходима на държавата да не допуска законодателният орган да се превръща в тирания; свободата ще изчезне веднага в момента, в който изпълнителната власт бъде подложена на обвинение или съд.
В такъв случай държавата няма да бъде монархия, а република без свобода. Но понеже този, който държи изпълнителната власт, може да прави това по лош начин поради лоши съветници, които като министри ненавиждат законите, макар като хора да ги покровителствуват, тези съветници могат да бъдат привлечени под отговорност и наказани. И в това се състои предимството на този вид управление пред управлението на Гнид, където законът не е позволявал да бъдат давани под съд амимоните дори след като изтече срокът на тяхното управление39, поради което народът не е можел никога да получи удовлетворение за извършените над него несправедливости.
Макар изобщо съдебната власт да не трябва да се обединява с каквато и да е част от изпълнителната, това правило допуска три изключения, които се основават на интересите на лицата, привлечени към съдебна отговорност.
Първенците винаги предизвикват завист; и ако подлежаха на съда на народа, те щяха да бъдат изложени на опасност и нямаше да се ползуват с онази привилегия, с която се ползува и най-малкият гражданин на една свободна държава — да бъде съден от равни нему. Затова благородниците трябва да отговарят не пред обикновените съдилища на нацията, а пред онази част от законодателното събрание, която се състои от благородници.
Може законът — далновиден и в същото време сляп — да се окаже в някои случаи прекалено суров. Но съдиите на народа, както казахме, не са друго, а само устата, която произнася думите на закона; неодушевени същества, които не могат да смекчат нито силата, нито суровостта на закона. Затова и в дадения случай задълженията на съда трябва да поеме онази част от законодателното събрание, за която току-що говорихме като за необходими съд в други случаи; на върховния авторитет на този съд лежи отговорността да смекчи закона в полза на самия закон чрез присъди, които не са така сурови, както предшествуващите ги.
Може също така да се случи някой гражданин да наруши в обществените дела правата на народа и да извърши престъпления, които назначените съдии не могат или не искат да накажат. Но по принцип законодателната власт не може да съди; и още по-малко да прави това в онези особени случаи, когато тя представлява заинтересованата страна, а именно народа. Следователно за нея остава само правото да обвинява. Но пред кого ще обвинява? Ще слезе ли тя до онези съдилища, които стоят по-ниско от нея и впрочем се състоят от хора, които, принадлежейки, както и тя, на народа, ще бъдат смазани от авторитета на един толкова издигнат обвинител? Не: за запазване достойнството на народа и осигуряване безопасността на частното лице е необходимо частта от законодателното събрание, състояща се от представителите на народа, да внася обвиненията си пред онази част от законодателното благородничество, която няма нито нейните интереси, нито нейните страсти.
В това се състои преимуществото на тоя вид управление пред управлението на по-голямата част от древните републики, които са имали тоя недостатък, че народът е бил едновременно и съдия, и обвинител.
Изпълнителната власт, както казахме, трябва да взема участие в законодателството чрез правото си на отмяна; без това тя скоро ще се лиши от прерогативите си. Но тя ще пропадне и ако законодателната власт започне да взема участие в нейната дейност.
Ако монархът започне да взема участие в законодателството чрез правото си да издава постановления, свобода повече не може да има. Но тъй като той все пак трябва да взема участие заради собствената си защита, необходимо е това участие да се сведе само до правото му на отмяна.
Причина да се промени управлението на Рим е било това, че сенатът, който е разполагал с една част от изпълнителната власт, и съдиите, които са имали другата част от нея, не са имали, както народът, правото на отмяна на законите.