Кралят на моста

— И това също. — Арен прояви благоприличието да си придаде засрамено изражение. — Както и да е, всичко това приключи след коронацията, но сега ще направя изключение за Лара.

Тя опря лакът върху парапета на борда.

— За колко време ще стигнем?

— Или ще стигнем преди бурята — ухили се той, — или изобщо няма да стигнем.

— Не е необходимо да го правим. — Тя се притесняваше повече от онова, което щеше да открие в Маридрина, отколкото дали ще стигнат там живи.

— Решението е мое. А сега защо не си намериш нещо полезно за вършене?

Тъй като знаеше, че Арен няма да очаква от нея да му се подчини, Лара направи именно това. Въоръжи се с кофа, парцал и една мръсна четка и затърка палубата, преди да продължи с капитанската каюта, където откри малко златни монети в едно чекмедже и ги открадна. Спираше само за да смени почернялата вода в кофата. С крайчеца на окото си виждаше как Арен отваря уста всеки път, щом тя минеше покрай него, но после веднага я затваряше и продължаваше да гледа недоволно морето пред тях.

Всичко това предизвика задоволство у нея, но чистенето само по себе си й даде време да помисли. От своя гледна точка Лара разполагаше с три възможности, щом пристигнеха във Венция. Първата беше да избяга. Тя не се съмняваше, че ще успее да надбяга и Арен, и стражите му, а със скъпоценностите в джобовете си и златото, което бе отмъкнала от капитанската каюта, можеше да се установи където си пожелае. Щеше да е свободна, а ако Арен решеше да пише на баща й на хартията със скритото послание, щеше да е изпълнила и дълга си към своя народ.

Втората възможност бе да отиде в двореца на баща си и да използва паролите, които й бе дал Серин, за да я пуснат. Там щеше да им разкаже с подробности всичко, което бе научила, в замяна на обещаната й свобода. Така обаче рискуваше баща й да й пререже гърлото секунда след като му дадеше каквото той искаше. Третата възможност…

Третата възможност беше всичко, казано й от Арен, да е истина. Да е истина, че баща й е получил възможността да подобри живота на маридринийците, но е избрал да не го направи. Че баща й, а не Итикана, е потисникът на родината й. Но мозъкът на Лара отказваше да приеме това обяснение. Особено без доказателства.

Тя стисна кофата с мръсна вода с една ръка и парапета с другата и се обърна към Арен, който стоеше на руля. Сърцето й подскочи въпреки безумната му шапка.

Ами ако животът й бе отдаден на една лъжа?

За щастие, не й се наложи да продължи да размишлява по въпроса, понеже една вълна плисна по палубата и обезсмисли труда й. Морето се беше развълнувало и когато вдигна глава към небето, Лара видя проблясък на светкавица през облаците, а вятърът се опита да свали глупавата шапка от главата й. Арен прекарваше кораба около бурята, но стихията почти ги беше настигнала. Лара присви очи и огледа очертанията на континента в далечината. Какви бяха шансовете им да стигнат до него?

Тя изпусна парцала и кофата, тръгна със залитане по люлеещата се палуба и после тръгна нагоре по стъпалата към руля.

— Завий на запад, за да изпревариш тайфуна, побъркан глупак такъв — надвика вятъра и посочи черните облаци.

— Това е просто буричка — отвърна Арен. — Ще я надбягам. Ти обаче се хвани за нещо.

Лара се вкопчи в парапета с една ръка, а с другата хвана шапката си и загледа как Венция и защитеното й от бури пристанище изниква на хоризонта. Едва се виждаше, защото заваля. За разлика от деня, в който бе напуснала родината си, днес небето над родния й град бе черно и зловещо, а белите сгради, издигащи се над пристанището, изглеждаха посивели. Над всичко това се извисяваше яркосиният Императорски дворец с бронзовите му куполи. В този дворец баща й държеше харема си със съпруги, сред които беше и майка й, стига още да беше жива.

Чу някъде отдалеч Арен да нарежда на екипажа да свие няколко платна, но корабът продължи да се носи към вълнолома, пазещ пристанището, почти без да забави ход. Блесна светкавица и миг по-късно гръмотевицата разтърси кораба. Вълна след вълна обливаха палубата, а итиканците се бяха вкопчили във въжетата на такелажа, за да не ги отнесе водата през борда.

Само Арен изглеждаше невъзмутим.

Лара впи пръсти в парапета, борейки се с надигащото се гадене. Водата се разбиваше във вълнолома като чук, удрящ неуморно отново и отново. Пръски пяна изпълваха въздуха. Всяка врязала се в дигата вълна отекваше като експлозия и по гърба на Лара потече пот при мисълта какво щеше да стане с кораба, ако се врежеше във вълнолома.

Арен изпъшка от усилието и завъртя руля, приковал поглед в привидно миниатюрната пролука, през която щяха да минат.