Великолепният негодник

Кейт се зачуди защо никой не се бе сетил да стори същото в Шефийлд. Божичко, та тук миришеше къде-къде по-приятно от селото, където бе живяла цял живот.

Улицата бе препълнена с мъже, жени и деца и всички те се смееха и разговаряха. Джок бе казал, че хората ще искат да видят Робърт, но те искаха дори нещо повече. Протягаха ръце и го докосваха с обич. Това не бе завръщането на феодалния владетел, а пристигането у дома на главата на семейството.

Докато гледаше, Кейт внезапно се почувства самотна, като чужденка.

— Те го обичат.

— Да, толкова, колкото той им позволява.

Тя се обърна, за да го погледне.

— Той им дава всичко: храна, богатства, безопасност…

— Но не и себе си.

Гавин кимна.

— Понякога си мисля, че е самотен, че иска да бъде друг, но не може. Те го промениха.

Не, тя няма да си позволи да съжалява Робърт. Той притежаваше всичко, което иска, а и ако бе достатъчно глупав, за да не е доволен от това, значи заслужава самотата си. Тя реши да смени темата.

— Защо някои мъже са облечени с такива къси полички?

Гавин бе жестоко възмутен.

— Това не са полички! Казват се килт3. А са къси, защото ние, шотландците, не се плашим от лошото време или от дивата природа, както правят мекушавите англичани.

— Но Ангъс не се обличаше така.

— Той не е планинец и е бил разглезен от леснината на живота си.

— А и вие двамата с Робърт не носите подобно нещо. — Кейт се усмихна закачливо. — И вие ли сте разглезени?

— Робърт казва, че е по-добре да не биеш на очи, когато си на вражеска територия.

Тя отново се загледа в късите килтове, направени от зелени, лилави и тъмносини карирани платове, с които бяха облечени голяма част от мъжете.

— Е, определено не би могъл да се смесиш с тълпата, ако носиш подобна дреха. — Като видя, че Гавин понечи да се намръщи, тя махна с ръка към малката красива църква, покрай която минаваха в момента. Изглеждаше като изящен скъпоценен камък, инкрустиран насред оживения площад. — Робърт каза, че майка му била много набожна. Това нейната църква ли е?

— Не, тя си имаше собствен параклис в крепостта. Не искаше да има нищо общо с нашата религия и нашия свещеник.

— Кога ще се запозная с него?

Той долови предпазливите нотки в гласа й и веднага разбра мислите й.

— Не всички свети мъже са като твоя викарий, Кейт. Нашият свещеник е мил, любезен човек, който върши много добри дела в енорията. Рядко ще го видиш да си стои в хубавата църквичка. Той пътува от едно място на друго тук, на острова, а и на сушата, за да утешава болните, да отслужва венчавки и да кръщава децата на клана.

Вече бяха влезли в двора на крепостта, който бе също толкова чист и спретнат като селото. Големите каменни плочи бяха мокри и блестяха, сякаш някой ги бе измил само преди няколко минути.

— Пак ли Джок Кандарън? — попита тя.