Великолепният негодник
- Автор: Йохансен Айрис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великолепният негодник». Краткое содержание книги:
Той кимна.
— Той казва, че съм напълно откачен, за да се откажа от всичко заради една жена. — Гавин изправи рамене, сякаш отхвърляше някакъв товар. — Но може би откачалките са по-щастливи от трезвомислещите. Ти какво смяташ, Кейт?
Тя мислеше, че е изплашена и тъжна, и малко ядосана на онова момиче, задето кара Гавин да рискува толкова много.
— Мисля, че трябва да обмислиш решението си много внимателно.
— Нямам никакво намерение да припна при Джийни в мига, в който Алек обърне гръб. — Лицето му се озари от дяволита усмивка. — Ще изчакам поне докато той стигне в Единбург и ще е по-трудно да го достигне вестоносец. — Усмивката му помръкна, когато той протегна ръка и докосна нежно бузата й. — Стига си се мръщила. Всичко ще е наред.
— Когато трябва да напуснеш дома, който обичаш?
Гавин сви рамене и се изправи на крака.
— Това е решение, което съм принуден да взема. Нямам друг избор.
Крейда.
Островът се намираше на няколко мили от брега, извисяваше се призрачно в сиво-зеленото море, а планините му бяха обвити в кълбящи се мъгли и облаци. Крепостта в северния край на Крейда изглеждаше дива и мрачна като самите планини, сякаш бе изваяна от ветровете и морето, творение на самата природа, а не на човешката ръка.
— Боже милостиви, не! — промълви Кейт, съкрушена.
— Казах ти, че не е хубавичко местенце. — Гласът на Робърт беше рязък, защото забеляза изражението й. — Но не очаквах, че чак толкова ще те отврати.
— Не, не е хубавичко местенце — глухо каза тя.
— Е, ще трябва да се примириш с това, но само за една година. — Той слезе от коня си и тръгна към големия сал, завързан на кея. — Помогни й да слезе, Гавин.
Тя почти не усети как Гавин я повдигна от седлото и я свали на земята.
Някои неща са предопределени, бе казал Гавин, но тази жестока шега не можеше да е дело на божието провидение. Тя бе приела, че никога няма да има Робърт заради идиотската му увереност, че тя представлява заплаха, но тази нова загуба й бе далеч по-трудно да понесе.
Крейда. Нейното местенце. Домът.
— Джок никак няма да е доволен и от двама ни — каза Гавин, докато тласкаше с дълъг прът сала. — Какво ще кажеш да се върнем в Единбург?
Робърт се ухили и поклати глава.
— По-добре да се изправим пред него още сега, отколкото да му дадем време да обмисли всичко и още повече да се разсърди.
Джок. Кейт смътно си спомняше, че Гавин й бе говорил за някакъв Джок Кандарън, който, изглежда, заемаше важен пост на Крейда, но със сигурност положението му бе по-ниско от това на Робърт. Тази внезапна тревога от страна и на двама им: и граф Крейда, и неговия оръженосец, доста я обърка.
— Защо трябва да се тревожите за това, дали нещо му харесва, или не?
Робърт и Гавин се спогледаха, а после и двамата се ухилиха.
— Джок все гледа да направи така, че всички около него да се тревожат за мнението му — каза Робърт. Погледът му се отправи към далечния бряг. — Струва ми се, че го виждам на кея.
— Все още имаме време да се обърнем и да хукнем назад — мрачно предложи Гавин.
Кейт виждаше на кея три закотвени кораба, една галера и две големи каравели, но хората, застанали на пристана, от това разстояние все още бяха само неясни силуети.
— Откъде е разбрал, че идваме? — попита тя.
— Всъщност Единбург е много приятен по това време на годината — обади се Гавин.
Робърт отговори на Кейт:
— На пристанището винаги има някой на пост. В мига, в който стъпихме на сала, са били изпратени вести до крепостта.
Джок Кандарън стоеше на кея и ги очакваше, когато салът достигна острова.
Той наближаваше четиридесетте, но единствените признаци на възрастта му бяха леките бръчици около ъгълчетата на очите. Беше направо гигантски на ръст, с огромен гръден кош, ръце, издути мускули и яки като дънери крака. Косата му, завързана на врата на опашка, стигаше до средата на гърба и блестеше златистобяла под бледото зимно слънце. Наметалото му бе разтворено, сякаш не усещаше ледения вятър, който караше другите мъже зад гърба му да потропват с крака и да духат ръцете си, за да ги стоплят. Напомняше на Кейт за онези диви, силни викинги, за които учителят й бе разказвал истории.
— Крайно време беше да се приберете у дома — каза Джок. После махна на двамата мъже, застанали зад него, и им нареди: — Отведете конете. Ще вървим пеша през града. Всички ще искат да го видят.
След тези думи той се обърна отново към Робърт:
— Можеше поне да изпратиш някаква вест, дявол да те вземе! Корабът ти пристигна преди два месеца, а после получихме съобщение от Макграт, че си бил заловен от англичаните.
— И беше вярно.