Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Изведнъж въздухът се изпълни с миризмата на благовония, от която ми засмъдя в очите. Излязохме при порутена зелена сграда, която, ако се съди от звуците на звънчета и атоналното пеене във вътрешния двор, създаваше впечатление за храм. Пред зеления храм седеше старица, заедно с внучката си тя вадеше от голяма кошница купчинки кравешки тор, които оформяше на кръгли пити — за вечерния огън. На девет метра височина стената на храма беше покрита с редици такива пити кравешки тор, по които личаха следи от пръсти. От другата страна на улицата — разкаляна пътека — няколко мъже работеха върху бамбуково скеле, вдигнато около колиба с размерите на малка палатка. Те си подвикваха добродушно, но после замълчаха и ни изгледаха мълчаливо. Дори и още да имах някакви съмнения, че двамата ми водачи са капалики, те бяха разсеяни от мълчанието, настъпващо веднага щом се появяхме.
— Много ли още остава?
Пак беше започнало да вали, а бях оставил чадъра хотела. Белите ми панталони бяха изцапани с кал чак до коленете. Бежовите ми мокасини нямаше да бъдат същите никога повече. Спрях. Попитах:
— Много ли още остава?
Набитият мъж в бежовите панталони се обърна и поклати глава. Посочи рязко с пръст стената от сиви промишлени сгради, които се виждаха точно зад морето от бедняшки колиби. За последните стотина метра трябваше да изкачим разкалян склон и аз на два пъти паднах на колене. Билото на хълма се охраняваше от висока телена мрежа с увиснала отгоре бодлива тел. Погледнах през нея и видях между сградите ръждиви бидони от нафта и празни коловози.
— И сега какво?
Обърнах се да се полюбувам на гледката с бордеите. Ламаринените покриви бяха затиснати с безброй камъни, черни и сиви. Тук-там през отворените врати се виждаха пламъците на огньове. В посоката, откъдето бяхме дошли, докъдето поглед стига се простираха жилищни квартали, забулени в ръмящия дъжд. От стотици източници се издигаше дим, който се сливаше със сиво-кафявото небе.
— Елате.
Тънкият мъж с изсеченото лице беше отместил малко от телената мрежа.
Поколебах се. Сърцето ми биеше като обезумяло не само от това, че бяхме изкачили хълма. Бях изпълнен с шеметната лекота, от която те присвива под лъжичката — както когато стъпиш в края на висок трамплин за скокове във вода.
Кимнах и се пъхнах в дупката в оградата.
Районът на завода беше притихнал. Дадох си сметка до каква степен съм свикнал с постоянните звуци на разговори, на движение… на хора в този пренаселен град. Сега, докато се движехме по една пътека, после по друга, тишината ни затисна като влажния въздух. Не можех да повярвам, че заводът още работи. Бурените и пълзящите растения се извисяваха почти на височината на схлупените тухлени постройки. Високо на една от стените имаше прозорец, който навремето се е състоял от стотици стъклени квадрати, а сега непокътнати бяха останали само десетина-дванайсет. Останалите представляваха назъбени черни дупки, през които от време на време влитаха и излитаха птички. Навсякъде се въргаляха празни бидони от нафта — преди яркочервени, жълти, сини, а сега разядени от грапава ръжда.
Влязохме в още по-тясна уличка, беше задънена. Спрях рязко. Ръката ми се плъзна в един от долните десни джобове на ризата, към тежкия камък с размерите на дланта ми, който бях взел от склона. Колкото и да е невероятно, сега, когато бях тук, изпитвах не страх, а само остро любопитство какво ще направят двамата мъже. Погледнах през рамо, за да съм сигурен, че тилът ми е защитен, и наум си представих как бягам през плетеницата от улички, после пак се извърнах към двамата капалики. „Дръж под око набития“, предупредих се аз.
— Там.
Мъжът в панталони до коленете посочи тясна външна стълба, скована от дъски. Вратата в горния й край се падаше малко по-високо от обичаен втори етаж. По тухлената стена се виеше бръшлян. Прозорци нямаше.
Аз не се помръднах. Стиснах камъка. Двамата мъже почакаха-почакаха, после се спогледаха, обърнаха се на пети и поеха в посоката, откъдето бяхме дошли. Долепих гръб до стената и ги изчаках да се отдалечат. Виждах, че не очакват да тръгна след тях. Известно време се чуваше как чакълът под краката им скърца, после остана само звукът на запъхтяното ми дишане.