Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
Гъртруд изобщо не схвана за какво си говореха двамата мъже. Беше заета да разглежда калната улица и дървените сгради, наредени от двете й страни и да си прави собствени изводи за мястото, в което бе попаднала.
— Не виждам нищо наоколо, което би ме накарало някога да се върна отново тук — изрази презрително неодобрението си тя.
Гейдж се усмихна разбиращо.
— В сравнение с Лондон Нюпорт Нюз е дете, мадам. И все пак в тази земя има градове, които са доста впечатляващи, независимо от младостта си. Вземете Уилямсбърг. Дворецът на губернатора, например, е много по-изискан от всичко, което можете да видите в това пристанище. На мен обаче ми харесва да живея край реката, ценя простора и свободата на това място. В тази земя витае приключенски дух, а той ме привлича.
Не беше в стила на Гъртруд да проявява разбиране към предпочитанията на човек от една изостанала колония, особено на такъв, който очевидно не бе от знатен произход.
— Уверена съм, че тази дива пустош може да предизвика вълнение у вас, сър, но аз предпочитам цивилизованата изисканост на Англия пред това малко, мръсно градче. Естествено, само образованите англичани почитат културното си наследство.
Злъчният й тон стресна Андрю. Беше слушал от приятеля си Малкълм Фийлдс страховити истории за вещици и се боеше, че точно сега вижда една от тях. Уплашено, момчето се притисна към крака на баща си. Молеше се тази грозна жена с ръмжащ глас да си отиде колкото може по-скоро.
Гейдж лениво прокара пръсти през косата на сина си и отговори:
— Познавам много добре Лондон, мадам. Израснах там. Там е и корабостроителницата на баща ми, в която работих. Срещал съм аристократи, които се мислеха за по-образовани от обикновените хора и някои от тях наистина бяха, но повечето — не. Възгледите, които изразяваха, произтичаха изцяло от тесногръдите им предразсъдъци.
Гъртруд изсумтя надменно. Този дръвник трябваше да бъде поставен на място, а едва ли имаше по-подходящ начин да го стори от това да се надсмее над жалкия му произход.
— Казвате, че баща ви е корабостроител, сър, но се чудя дали някой в Англия изобщо е чувал за него. Ако той беше толкова преуспял, вие нямаше да живеете в това затънтено място. Кой ли ще е този човек?
— Уилям Медфорд Торнтън — отговори Гейдж, като предпочете да не споменава титлата лорд.
Гъртруд поклати глава. Не се сещаше за никого с такова име. Но не се сещаше и за това, че собственият й свят е прекалено тесен, а кръгът й от приятели — още повече. Вирнала презрително глава, тя продължи високомерно:
— Сигурна съм, че вие сте чувал за моя баща. Той е добре известен в най-висшите кръгове. Почти всички морски търговци познават Дж. Хорас Търнбул.
Гейдж повдигна вежди с учудено развеселено изражение.
— Дж. Хорас Търнбул, казвате?
— Значи сте чувал за него?
— О, да! — отвърна той. В тона му се прокрадна загадъчна нотка.
Гъртруд се усмихна самодоволно, щастлива, че е доказала твърдението си.
— Значи славата му се носи дори и тук. Но, кажете ми, господин Торнтън, по какъв повод сте чувал за баща ми?
Гейдж срещна погледа й и тъмните му вежди се извиха колебливо нагоре.
— Не съм сигурен дали трябва да ви отговарям, мадам.
— О, трябва! — настоя тя. — Не ви позволявам да си мълчите!
Гейдж сведе очи към прислужницата си, която се беше примъкнала по-близо до него, сякаш несъзнателно, търсеше закрила, също като Андрю. Така или иначе Шимейн едва ли щеше някога да си върне на тази жена за всички злини, сторени й от нея. Защо да не й позволи да се наслади поне на някакво частично отмъщение? Той стисна успокоително изящните й пръсти.
— Преди около десет години баща ми ме натовари със задачата да издиря вашия баща, мадам — каза Гейдж, като отново вдигна поглед към Гъртруд. — Преди да се случи това, Дж. Хорас Търнбул беше купил кораб от баща ми и го беше заплатил изцяло със сандъче, пълно със златни монети. Те бяха внимателно преброени преди сключването на договора, но след като баща ви отплава с кораба, сандъчето бе отнесено за съхранение в една лондонска банка. Когато го отворили, се оказало, че е пълно с оловни куршуми. По някое време баща ви беше успял да размени двете сандъчета — абсолютно еднакви по външен вид, но не и по съдържание. Както узнахме по-късно, действал е в съучастие с Лендън Крокет, който някога беше сред най-доверените ни хора.