Сълзи от злато
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзи от злато». Краткое содержание книги:
— Сър, вие ще сте последния, на когото бих дала ръката си! Вие сте… Вие сте отвратителен!
Мимоходом той опипа с пръсти рамката на вратата.
— Но аз ще знам как да се отнасям с жената, за която съм женен.
— Как? — подигра се Елиза. — Като я завлечете в покоите си и не я пуснете повече навън? Тя ще бъде затворена, както съм аз сега или както сигурно би била Арабела!
— Бих бил безкрайно внимателен съпруг, — увери я той доверчиво. — А вие, прелестна Елиза, не би трябвало да спите сама през дългите зимни нощи.
— Искате да намекнете, че при брак с Николаус бих била самотна?
— Николаус би бил добър съпруг… когато е в къщи.
— А вие можете ли да обещаете, че ще сте винаги до мен?
— Би било самонадеяно да обещавам такова нещо, но ако не ме зове дългът, бих бил винаги и с удоволствие до вас.
Елиза отвърна поглед. Блясъкът в очите му и топлината на думите му я объркаха. Как можеше да вярва, че той би бил любящ съпруг, след като и двамата знаеха, че той обича Арабела? Е да, за един мъж не е необходимо да обича жената, за да изпитва удоволствие с нея. Да, точно това искаше той от нея и нищо повече.
Като се обърна, за да му отговори както подобаваше, тя забеляза учудено; че си бе отишъл. Максим бе изчезнал безшумно и тишината я заобикаляше. Какво всъщност искаше той? Да се позабавлява с нея, или… Тя хвърли обвинителен поглед към вратата. Несъмнено би му доставило голямо удоволствие да я прелъсти и след това да я захвърли, когато й се насити. Ако се поддаде, разбира се. Не, в тази пиеса тя няма да играе ролята на глупачката. Пиесата би била много по-хубава, ако играят двама глупаци.
При все това тя не можеше да отрече, че бе развълнувана. Все още й се струваше, че чувства топлината на тялото му. Как можа Арабела да забрави толкова бързо възбуждащото присъствие на този мъж и след мнимата му смърт да се подаде на просташкото ухажване на Риланд Хъксфорд? Що за жена беше Арабела, че да не жали за загубата на този мъж поне десет години?
Елиза прекара остатъка от деня уединена в покоите си. Не се мерна и за вечеря, беше така объркана, че се опасяваше да не се поддаде на нежното изкуство на Максим да убеждава.
Неубедителният предлог, който предаде на Спенс, накара господарят на замъка лично да почука на вратата й.
— Спенс съобщи, че не се чувствате добре — обади се Максим. — Трябва ли ви лекар?
— Опазил ме бог! По-скоро бих умряла, отколкото да позволя да ме опипва някой шарлатанин, който дори не разбира нито дума от това, което му казвам.
Максим се усмихна доволен. Поне не бе загубила хапливия си език.
— Ще изпратя Дитрих да ви донесе нещо за ядене. Да поръчам ли преди това да потърси корени от бучиниш, за да ви ги приготвим, милейди?
— Да, и още нещо! — беснееше Елиза, напълно излязла от кожата си. — Пипнете си ушите, милорд! Станали ли са вече по-дълги? А носът? Станал ли е дълъг и космат? Растат ли ви на ръцете и краката копита, расте ли ви магарешка опашка? Вещица наистина! Ако бях вещица, отдавна щяхте да имате мозък на магаре! Изчезвайте, чудовище такова!
— Сега знаем със сигурност, чаровна Елиза, че отново се радвате на добро настроение и сте здрава, — каза той нежно и си тръгна.
— Аз вещица! — ругаеше тя, като се увиваше в одеялата. — Пада му се тази вечер да легне на тръните!
Тя прекара нощта неспокойно. Бурята бушуваше край замъка, а мислите и кръжаха непрестанно около Максим — около неговите докосвания и неговия гняв, който сигурно няма да се забави дълго.
Утрото настъпи и Елиза слухтеше дълго и напрегнато за стъпки по стълбите, преди да отвори предпазливо вратата и да се осмели да излезе навън. Учудването й беше голямо, когато, излизайки в коридора забеляза, че Максим се бе облегнал на стената недалеч от стълбата, като че ли я чакаше.
Тя забави веднага стъпките си и го загледа с недоверие. Когато той я погледна усмихнат, това я трогна още повече, тъй като очакваше скандал заради злобната си шега с тръните.
— Колко жалко. — Изпъшка той и поклати съчувствено глава — че се разболяхте…
Елиза отбягна погледа му.
— Отново съм добре.
— Сигурна ли сте? — Той пристъпи към нея, пъхна показалец под брадичката й, повдигна лицето й, за да огледа цвета му. — Надявам се, че бурята не е попречила на съня ви.
— Е, малко, — отговори тя въздържано. — А вие… вие спахте ли добре, сър.
— За съжаление, не. Като свършиха с ремонта на тавана, Фич сложи толкова дърва в огъня, че ми стана много горещо. Взех си завивката и спах в салона. Обзалагам се, че това момче изгори цялата гора.
Елиза пое дъх. Още една отсрочка. Може би през деня ще й се удаде някаква възможност да махне бодлите преди да ги е открил.