Сълзи от злато
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзи от злато». Краткое содержание книги:
— Може би ще се зарадвате да чуете, че продадох бялата кобила и купих тази тук. Елегантен кон, не намирате ли?
— Да, наистина, милорд. — Елиза не можеше да се нарадва. Да й купи такъв елегантен, благороден кон изглежда не отговаряше на неговия маниер. Седлото и юздата с принадлежностите към нея бяха също нови и от най-фино качество.
Елиза повдигна поглед, все още смаяна от чудото на този подарък и промърмори с плаха усмивка:
— Милорд, не мога да схвана. Такова нещо не бих могла да очаквам от вас. Благодаря ви.
Максим не можеше да откъсне очи от нея, развълнуван от нежната й усмивка, първата, с която го удостояваше. Едва когато Николаус пристъпи, за да й помогне да се качи в седлото, той се отдръпна настрана. Оправи седлото си и погали шията на Еди, докато слушаше тихия разговор на двамата зад себе си. Той си представи, как Николаус я целува за довиждане и гледа в сините й очи със същото възхищение, както в страноприемницата.
Максим бе обладан изведнъж от желанието да тръгне незабавно. Хвана юздите, метна се на коня и хвърли нетърпелив поглед към двамата.
Николаус забеляза това и стисна малката ръка на Елиза за мълчаливо довиждане. Грижливо загърна наметката върху роклята на Елиза, преди да се отдръпне.
— Бъди внимателен по пътя, — подсети той Максим. — Искам да ви видя отново невредими.
Максим вдигна ръка за поздрав и пришпори Еди. Конят потегли незабавно в бавен тръс. Момичето също се обърна кратко назад и махна за довиждане на самотната фигура, която стоеше на улицата. След това се впуснаха в дългата езда до Хоенщайн.
Нощта бе спокойна. Не се чувстваше и най-лек ветрец. Сякаш целият свят бе замръзнал в ледена неподвижност. Издигащата се над хълмовете пълна луна хвърляше сребърните си лъчи на земята. Снегът скърцаше под копитата на конете. Елиза придърпа пелерината си плътно и се сви в топлината й. Не й убягна това, че Максим задържаше жребеца си до нейния. Мускулестото, силно животно бе склонно да танцува и да вдига опашката си. Необходима бе здрава и сигурна ръка, за да го обуздава, и въпреки това Максим успяваше да направи това с лекота, която бе явно плод на дълга практика.
В замъка Хоенщайн Фич сви доволната си фигура в една ниша между кладенеца и коритото за вода, някъде по средата между главната порта и крепостния ров. Дългият зимен здрач преля в дълбока тъмнина, над хълмовете се издигна оцветеният в оранжево месец, който бе станал по-блед. Това бе времето, от което Фич се страхуваше най-много — когато духовете излизаха от гробовете си.
Спенс, който смяташе, че евентуалните духове биха извършили поразиите си само в централното крило, спеше в обора и вече хъркаше мощно. Фич, който бе поел нощната смяна и имаше грижата да не напуска крепостния ров, бе въоръжен с дебел буков кол. При обиколката на имението не можа да открие никакви духове или тайнствени сенки, но въпреки това го бе хванал страх. Лазеха го страшни тръпки, поради което се сгуши още повече в коженото покривало. От местенцето си можеше да наблюдава добре портата, но постепенно клепачите му натежаха.
От двете страни на портата горяха факли и посрещнаха завръщащите се. Тропотът на копитата бе заглушаван от снега; като достигнаха кладенеца, където водата бе направила гладка и коварна ледена пързалка, тежките копита на Еди пробиха леда и в двора отекна шум като от тракане на кости.
Фич отвори очи, все още под влиянието на кошмарите. Пред него стърчаха четири забулени фигури на тъмни коне като пратеници на ада. Дългите им сенки падаха върху му и се клатеха зловещо в светлината на факлите. Сигурен, че е ударил последният му час, той подскочи с вик на ужас. Колът, който при задрямването му се бе плъзнал в скута, прелетя във въздуха, докато Фич се изтъркаля по ледената повърхност, и после едва се задържа на краката си, като се плъзгаше. Колът падна точно пред уплашената кобила на Елиза. В панически страх животното се дръпна, юздите се изплъзнаха на Елиза, така че тя трябваше да се вкопчи в гривата на изправилия се на задните си крака кон.
Максим обърна задницата на Еди към кобилата, така че можа да обхване Елиза и без усилие да я изтегли на седлото при себе си. Кобилата продължи да се изправя на задните си крака и да рита, докато другите двама успяха да хванат юздите и да я заведат в обора, като и говореха нежно.
Максим бе притиснал Елиза до себе си и чувстваше как тя трепери, когато обви ръцете си около врата му. Благоуханието на косата й го влудяваше, така че едва не се подаде на желанието да притисне лицето си в косата й, за да се наслади още повече на аромата. — Всичко наред ли е? — пошепна той, допрял устни до ухото й.