Сълзи от злато

Максим не вярваше на очите си, като видя каретата на графиня Ани, следвана от една каруца, в която бяха насядали цяла дузина мъже от Бредбъри, въоръжени с дълги ножове, стари мечове, пръти и няколко коси. Ани слезе от каретата и когато Максим безмълвно посочи към кулата, тя притича край него, за да се увери, че правнучката й е невредима.

— Едва ли можеше да се очаква, че ще изпратят цяла армия на помощ — каза Максим на сър Кенет.

— Смея да твърдя, че за това трябва да благодарим на въздействието, което лейди Елиза оказва върху околните — отвърна рицарят с широка усмивка.

Максим отвърна на усмивката и повдигна лицето си към дъжда, сякаш за да отмие гнева, който се бе натрупал в него. След като свали шпагата си и я подаде на Кенет, той се насочи към кулата, като пътьом потупа приятелски Николаус по гърба. Щом влезе, той се спря на вратата и загледа Елиза, която се прегръщаше и целуваше с баща си и с Ани. В очите й се четеше онази любов, за която той винаги бе копнял. Тя изтича към него и взе ръката му, за да го поведе към баща си.

— Татко, искам да се запознаеш с моя съпруг.

Рамзи се надигна, двамата мъже се прегърнаха.

В очите на възрастния мъж проблясваха сълзи, когато той се усмихна на зет си.

— Бог чу молитвите ми и изпрати на дъщеря ми защитник, много по-достоен, отколкото смеех да се надявам.

Елиза прегърна Максим и го погледна усмихнато.

— Никое момиче не е имало по-достоен защитник. Ти ме спаси отново и победата бе твоя. Отново ме изпълваш с уважение към теб, Максим Сиймур, ти си истинската и единствена любов в моя живот.