Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Страхуваше се, горката, да се приближи до място, където бе стъпила смъртта. Да не би смъртта да я види и да си спомни за нея… Както всички старци, мъчеше се и клетата ни сирена да се скрие сред тревата, да стане зелена; да се скрие в земята, да стане тъмнокафява, та смъртта да не може да я забележи. Беше свряла глава между пълните си прегърбени рамене и трепереше.
Дотътри се до едно маслиново дърво, разгърна закърпеното си палтенце.
— Покрий ме, куме — каза тя, — покрий ме и си върви.
— Студено ли ти е?
— Студено ми е, покрий ме.
Покрих я колкото можах по-старателно, та да не се различава от пръстта и си тръгнах.
Наближавах вече морския нос; сега ясно различавах провлеченото оплакване. Мимитос мина край мен тичешком.
— Какво се е случило, Мимитос? — извиках аз.
— Удави се! Удави се! — отвърна ми той, без да спре. — Удави се!
— Кой?
— Павлис на Маврандонис!
— Защо?
— Вдовицата…
Гласът му се загуби сред всеобщата изплашена глъчка. Думата увисна високо в пространството, смраченият въздух се изпълни с гъвкавото, опасно тяло на вдовицата.
Стигнах и скалите, където се беше стекло цялото село. Мъжете стояха мълчаливи, гологлави, жените, смъкнали чемберите си на раменете, скубеха косите си и пищяха, а върху крайбрежните камъни беше проснато едно подуто, посиняло тяло. Старият Маврандонис бе застанал неподвижен до него и го гледаше; с дясната ръка се опираше на тоягата си, надвесен над сина си, а с лявата стискаше сивата си заострена брада.
— Проклета да си, вдовице! — разнесе се изведнъж един пронизителен вик. — От бога да си го намериш!
Една жена се изправи с един скок, обърна се към мъжете:
— Няма ли да се намери, бре, в селото ни един мъж да я заколи на коленете си като агне? Пфу на вас!
И плю върху мъжете, които я гледаха мълчаливи.
Кондоманольос, кафеджията, скочи.
— Не ни засрамвай, Дели-Катерина! — извика той. — Не ни засрамвай, защото има смели мъже селото ни, ще видиш!
Не изтраях.
— Срамота, момчета! — извиках аз. — Какво е виновна жената? Така му е било писано! Побойте се от бога!
Но никой не отвърна.
Манолакас, човек с огромна снага, братовчед на удавения, се наведе, сграбчи в ръцете си трупа и потегли напред, към селото. Жените пищяха, деряха се и си скубеха косите, и като видяха, че отнасят трупа, спуснаха се да се вкопчат в него; но старият Маврандонис протегна тоягата си, отстрани ги и застана начело. А подир него следваха, като нареждаха, жените и още по-назад, безмълвни, мъжете.
Загубиха се в мрачината, чу се отново тихото дихание на морето. Погледнах наоколо — бях останал сам.
„Ще се прибера — рекох си аз, — доста горчилка имаше — слава богу! — и през този ден!“
Поех по пътеката умислен; в полумрака различих барба Анагностис, седнал на един камък; беше опрял брада на дългата си тояга и гледаше морето.
Извиках му, не ме чу; приближих се, видя ме, поклати глава:
— Клети свете! — измърмори той. — Язък за младостта му! Ала не можеше, горкият, да понася повече мъката, хвърли се в морето и се удави. Отърва се.
— Отърва ли се?
— Отърва се, чедо, отърва се. Ами че за какво му е, чунким, такъв живот? Ако вземеше вдовицата, скоро щяха да почнат кавгите, а може би и срамотиите. Защото тя е като разпасана кобила, проклетницата; цвили, като види мъж. Ако пък не я вземеше, цял живот щеше да го яде отвътре мъката, защото щеше да мисли, че е изтървал някой голям келепир. От трън, та на глог!
— Не говори такива думи, барба Анагностис; отщява му се на човек да живее, като те слуша.
— Море, не се бой. Кой ме слуша? И ако ме чуе, кой ще ми повярва. На, имало ли е някога по-щастлив човек от мен? Имах ниви, лозя, маслинови градини и къща на два ката, бях стопанин човек; жена ми излезе добра, послушна, раждаше все мъжки; никога не вдигна очи да ме погледне право в лицето, а и децата ми излязоха добри; не мога да се оплача. Сдобих се и с внуци; какво ми трябва повече? Пуснах дълбоки корени. И все пак, ако можеше да се родя още веднъж, щях да си вържа и аз един камък на шията, като Павлис, и щях да се хвърля в морето. Тежък е животът, джанъм, ако ще би и най-щастливият, тежък е, проклетникът!
— Но какво ти липсва, барба Анагностис? Защо въздишаш?
— Нищо не ми липсва, ти казвам! Ама иди сега твоя милост, че разбери човешкото сърце!
Той помълча малко, погледна отново към морето, което беше почнало да потъмнява.
— Добре стори, бре Павлис! — извика той и вдигна тоягата си. — Нека си пищят жените, жени са, нямат акъл. Отърва се ти; знае го това баща ти и затова, видя ли, дума не обели.
Хвърли поглед към небето и към околните планини, които чезнеха вече в мрака.
— Стъмни се — рече той, — да си вървя. Застана нерешително, като че ли съжаляваше за тава, което се бе изтървал да каже; сякаш беше издал някаква голяма тайна и сега се мъчеше да си я вземе обратно.