Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Мисля, че е достатъчно.
След миг вече бяха вътре и се носеха точно над повърхността на монументалния портален площад.
— Не го осъзнаваш — обърна се тя към !Ксабу по личния им канал, — но току-що стана свидетел на чудо.
— Какво чудо?
— Бюрократична система, която върши точно онова, за което е предназначена.
Той се извърна към нея. Лека усмивка озари лицето на сима, който Рени беше избрала за посещението му.
— Т.е. да пусне вътре двама маскирани, които се преструват, че са тръгнали по законна работа?
— Никой не обича клоуните — натърти тя и излезе от канала. — Чисти сме. Можем да отидем, където си поискаме, освен в частните имения.
!Ксабу огледа площада.
— Тълпите тук изглеждат по-различни, отколкото в алеята „Ламбда“. А и постройките са по-екстравагантни.
— Защото си по-близо до центъра на силата. Хората тук правят каквото си искат, защото могат да си го позволят. — Една мисъл се завъртя в главата й като гореща черна сажда. — Хора, които винаги могат да се измъкнат безнаказано. Или поне така си мислят.
Стивън лежеше в кома, а онези, които го бяха наранили, се разхождаха на свобода. Гневът й, който нито за момент не беше стихвал напълно, отново припламна.
— Хайде да поразгледаме Тойтаун.
„Лалабай лейн“ беше далеч по-оживена от последния път, направо задръстена от виртуални тела. Изненадана, Рени дръпна !Ксабу в една странична уличка, за да разбере какво става.
Тълпата се вливаше през входа на алеята, крещеше и пееше. Приличаше на шествие. Симовете изобразяваха всевъзможни причудливи форми — свръхедри, свръхдребни, с допълнителни крайници, дори разчленени на несвързани телесни части, които се движеха като едно цяло. Някои от участниците постоянно се променяха пред очите й: огромните криле на прилеп на мършава фигура с виолетова коса се разтвориха в трепкащ сребърен воал. Мнозина променяха формите си ежесекундно — появяваха се нови крайници, изтягаха се и се свиваха във фантастични форми като кипящ восък, топнат в студена вода. „Добре дошли в Тойтаун“ — помисли си тя.
— Сякаш пристигаме тъкмо за сбирката на обществото „Йеронимус Бош“.
Повдигна бушмена на нивото на покривите, откъдето гледката беше по-добра. Някои носеха светещи знамена с думата „свобода“ или я изписваха с огнени букви над главите си. Някаква групичка дори се беше преобразила в ходещи букви, които изписваха „ден на мутацията“. Макар че повечето от симовете имаха драстичен дизайн, същевременно бяха и доста нестабилни. Някои се разпадаха в безформени плоскости и линии сякаш против волята си. Други неочаквано започваха да трептят, докато изчезнеха окончателно.
„Домашно стъкмено програмиране — реши тя. — Направи си сам.“
— Вероятно е някакъв протест — обърна се тя към !Ксабу.
— Срещу кого или какво?
Висеше във въздуха до нея — карикатура със съсредоточен израз върху схематичното лице.
— Срещу законите за преобразяване, предполагам. Но едва ли страдат кой знае колко, щом могат да си позволят да се мотаят тук — процеди тя презрително. — Богаташки дечица, които се оплакват, че родителите не им позволяват да се обличат изчанчено. Да се махаме.
Те се стрелнаха покрай процесията към отдалечения край на „Лалабай лейн“, където улиците бяха празни. Когато уличният театър изчезна от погледите им, веднага си пролича запуснатостта на квартала. Много от именията изглеждаха още по-порутени от миналия път: от двете страни на улицата се издигаха безцветни постройки, наподобяващи скелети.
Внезапен, далечен, учестен ритъм насочи вниманието им към ослепително сияние в края на улицата. На фона на мрачната околност ужасната пулсираща жизненост на „При господин Дж.“ изглеждаше още по-зловеща.
!Ксабу се вторачи в осеяния с кулички масив и гигантската хищна усмивка.
— Значи това било.
— Личния канал — тросна му се Рени. — И стой на него, освен ако не ти се наложи да отговориш на някого. Веднага щом отговориш, отново превключваш. Не се притеснявай, ако забавиш отговора — сигурна съм, че е пълно с хора, чиито рефлекси не са в ред.
Бавно се понесоха напред, без да отделят очи от проблясващата и гърчеща се фасада.
— Защо няма хора наоколо? — попита !Ксабу.
— Защото в тази част на Вътрешния периметър няма много за разглеждане. Тези, които посещават „При господин Дж.“, вероятно влизат направо. Готов ли си?
— Така мисля. А ти?
Рени се поколеба. Въпросът му й прозвуча иронично, но това не беше в стила на бушмена. Усети, че е напрегната до краен предел, нервите й щяха да се скъсат. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се опита да се успокои. Озъбената уста над входа примлясна с червените си устни, сякаш нашепваше някакво обещание. „Усмивката на господин Джинго“ — така се бе наричало някога това място. Защо бяха сменили името, но бяха оставили тази отвратителна гримаса?