Магьосникът Куестър Тюс

Речния господар беше застанал в края на парка, който се намираше пред неговия горски град и размишляваше за копнежа на всички по изгубения рай. Той бе високо, слабо вълшебно същество, облечено в роба с гористо зелен цвят, воден дух със сребриста лъскава кожа с изпъкнали жилки, с коса, която се спускаше гъста и черна от главата, както и от ръцете и краката му. Лицето му бе особено, изваяно, с очи, които бяха открити и проникновени. Той бе дошъл в Отвъдната земя от момента на създаването на тази страна, довел тук и хората си, и по собствен избор бе приел да живее завинаги изгнан от вълшебните мъгли. Сега беше станал смъртен, така както не би могъл дори и да си представи в предишния си живот, и живееше в уединение в езерната страна, като работеше за чистотата и оцеляването на земята, водата, въздуха и формите на живот. Той бе дух-лечител, който умееше да връща всичко пострадало към живот. Ала някои рани не можеха да зараснат и непоправимата загуба на неговата родина беше язва, която щеше да носи завинаги в душата си.

Той тръгна към селището, като усещаше охраната, която го следваше на почетно разстояние, за да не смущава усамотението му. Пет от осемте луни грееха пълни на нощното небе, с ярки цветове на фона на мрака — бледо-морава, прасковена, нефритена, тъмнорозова и бяла.

— Изгубеният рай — промълви той на себе си, все още замислен за преследващия го копнеж по вълшебните мъгли. Огледа се. — Но има и един намерен рай.

Той обичаше езерната страна. Тя бе сърцето и душата на неговия народ — онези изгнаници и скитници, които се бяха събрали около него, за да започнат нов живот, да открият и изградят за себе си и своите деца един свят, в който съществуваше начало и край, свят, в който нищо не беше абсолютно — свят, какъвто им липсваше сред мъглите. Елдъру се гушеше отвъд тресавищата, посред лабиринт от гори и езера, скрит така добре, че никой не можеше да проникне в него, нито да го напусне, без помощта на неговите поданици. Всеки, който се бе опитвал, просто изчезваше завинаги сред тресавището. Елдъру беше убежище, където човек можеше да се скрие от безумството на обитателите на долината, които не умееха да ценят живота — едрите земевладелски собственици на Зеленоречието, планинските тролове и гноми, чудовищата, които са били прогонени от вълшебния свят, но все още бяха оцелели подир дълговековни войни. Унищожението и безотговорното отношение към земята бяха характерни черти на тези създания. Ала тук, в светилището на Речния господар, цареше покой.