Магьосникът Куестър Тюс

Той остави слушалката и се върна в кухнята. Абърнати го наблюдаваше как почиства чиниите и ги оставя в умивалника, след което се отправя през коридора към спалнята. Абърнати се подвоуми, след което се отдръпна от вратата и легна в леглото, правейки се, че току-що се е събудил.

Уитсел подаде глава през вратата.

— Ще изляза за малко — обади се той. — Онзи човек, за когото ти казах, че ще ми даде останалите пари за заминаването ти до Вирджиния, ме чака в един мотел да поговори с мен. После ще дойдем тук за интервюто. Всичко е уредено, тъй че най-добре е да се приготвиш.

Абърнати примигна и седна в леглото.

— Сигурен ли си, че всичко това се налага, господин Уитсел? Малко неловко ми е да разказвам за себе си и да ме снимат. Не съм сигурен, че Негово Величество…, ух, приятелят ми ще одобри всичко това.

— А, ето че пак споменаваш това „Негово Величество“ — викна Уитсел. — Но кой е той, в края на краищата? — Уитсел уморено поклати глава, когато Абърнати само го изгледа. — Виж какво, ако не поговорим с онзи човек и ти не го оставиш да те снима, просто няма да получим тези пари. А ако не ги получим, няма как да заминеш за Вирджиния. И преди ти казах, че парите, които ти е дала Елизабет, не са достатъчни.

Абърнати кимна колебливо. Той вече му нямаше доверие.

— След колко време ще мога да тръгна? Уитсел вдигна рамене.

— Ден, може би два. Просто имай търпение. Абърнати си помисли, че отдавна вече проявява търпение, но реши да не го казва. Изправи се и тръгна към банята.

— Ще се приготвя, докато се върнеш — обеща той. Уитсел го остави и мина през хола, като се спря и погали Софи зад ушите нежно, излезе през страничната врата под навеса и се качи в стария си пикап. Абърнати гледаше подире му. Знаеше, че искат да го използват, но нищо не можеше да направи срещу това. Нямаше към кого друг да се обърне, нито къде да отиде. Най-многото можеше да се надява, че Уитсел ще удържи на думата си.