Магьосникът Куестър Тюс

Когато втория път излязоха от Рено и Майлс дремеше, тя се понаведе към Бен и прошепна:

— Аз зная какво ми е, Бен. Трябва да поема сили от земята. Нуждая се да се преобразя. Затова съм толкова отслабнала. Съжалявам.

Той кимна и я притисна към себе си. Беше забравил за това, че тя имаше нужда да се преобразява в дърво по веднъж на всеки двайсет дни. Просто не беше помислил за това, когато се бе съгласил да я вземе със себе си в това пътешествие, разчитайки съвсем неоснователно, че няма възникнат тези проблеми. Но ето че тя не можеше да издържи, без да извърши трансформацията си.

Но как ли щяха да се отразят съставните елементи на земята в този свят върху органите на тялото й?

Направо не искаше да мисли за това. Тези мисли го караха да се чувства безсилен. Сега бяха затворници в този свят, затворници, докато не успеят да намерят Абърнати и Бен си възвърне медальона.

Той си пое дълбоко дъх, хвана ръката на Уилоу, покрита с ръкавица, и се отпусна назад на седалката. Само още един ден, обеща си той наум. Още довечера ще бъде пред прага на Дейвис Уитсел и ще е намерил Абърнати.

Телефонът в хола иззвъня и Дейвис Уитсел отмести встрани чинията с варена пшеница, стана от масата за закуска и побърза да вдигне слушалката. Абърнати го следеше през една пролука във вратата на спалнята. Бяха сами в къщи. Алис Уитсел бе отишла да посети майка си преди три дни. Едно са дресираните кучета, съвсем друго — говорещо куче — бе заявила тя на заминаване. Тя щяла да се върне, когато това куче — ако наистина е куче — изчезне от дома й.

И по-добре, каза си Дейвис, след като тя замина. По-добре можеше да се съсредоточи върху въпросите, които имаше да решава, когато не слуша непрекъснато телевизора на Алис, нито пък постоянното й бърборене.

Абърнати не знаеше какво възнамерява. Разбираше само, че доколкото може да прецени, той е по-далеч от възможността да стигне до Вирджиния от всякога. Въпреки непрестанните уверения на своя домакин, че всичко ще бъде наред, той започваше да изпитва известни подозрения.

Когато Дейвис вдигна слушалката, той се заслуша.

— Дейвис Уитсел — настъпи пауза. — Да, господин Стърн, как сте? Аха, разбира се — чувстваше се, че изгаря от желание за нещо. — Не се безпокойте, ще дойда!

Дейвис остави слушалката и потри ръце, хвърли бегъл поглед към спалнята на Абърнати, после отново взе слушалката и набра някакъв номер. Абърнати продължаваше да стои до вратата и да подслушва.

— Бланш? — каза Уитсел в слушалката. Говореше почти шепнешком. — Може и да се чуя с Алис? Да — той зачака. — Алис? Изслушай ме, само за момент. Току-що се обадиха от Холивудски наблюдател. Да, какво ще кажеш? Холивудски наблюдател! А ти си мислеше, че съм се побъркал, а? Сто хиляди долара за интервюто, няколко снимки и, хайде през вратата! Щом свършим, качвам кучето на самолета, пожелавам му всичко най-хубаво, а ние оставаме да си гледаме живота — страхотно по-богати и по-известни. Наблюдател ще има изключителните права, но и другите списания не може да не разкажат историята след това. Ще получа толкова работа, че няма да зная как да се оправям с нея. Ще паднат луди пари, миличка! Няма повече да се чудим как да свържем двата края! — последва кратко мълчание. — Разбира се, че няма никаква опасност! Виж, трябва да тръгвам. Само още няколко дни. Довиждане.