Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Необяснимо защо, се извърнах, заобиколих Фани, прекосих стаята и отворих една вратичка. Бледа студена светлина проигра по лицето ми.
— Боже мой! — викна Констанс от балкона зад гърба ми. — Какво правиш?
— Фани ми каза — отвърнах с изтръпнали устни. — Случи ли ми се нещо, надникни в хладилника.
Студен гробовен полъх обгърна лицето ми.
— Сега надничам.
Разбира се, в хладилника нямаше нищо.
Или по-скоро — имаше прекалено много. Желета, мармалади, какви ли не майонези, заливки за салати, туршии, люти чушлета, извара, кифли, бял хляб, масло, колбаси — полярен деликатесен магазин. Истинска панорама на Фанината плът, пътя, по който я бе замислила и изградила.
Гледах, оглеждах, опитвах се да видя онова, което Фани очакваше от мен да видя. О, боже, питах се, всъщност какво търся? Понечих да изхвърля всички мармалади и желета на пода. Едва си спрях юмрука.
Няма го вътре или ако е там, не мога да го видя.
Нададох смъртен стон и тръшнах вратата.
Грамофонът без плочата на „Тоска“ най-сетне спря.
Някой трябва да повика полицията, помислих. Някой ли?
Констанс пак бе изтичала на балкона.
Към три на разсъмване всичко свърши. Полицията дойде, разпита, записа имената, цялата сграда беше будна — сякаш се бе запалило приземието, а когато излязох на улицата, камионетката на моргата още стоеше край тротоара и санитарите се чудеха как да свалят Фани, за да я отнесат. Надявах се да не се сетят за оня сандък от пиано в страничната алея, за който тя често се шегуваше. Не се сетиха. Но тя остана в стаята си до разсъмване, да чака по-голяма кола и по-широка носилка.
Стори ми се ужасно да я оставя сам-сама горе, в нощта. Полицаите не ми дадоха да бдя край нея — в последна сметка това беше естествена смърт.
Докато се смъквах по етажите, вратите се затваряха, лампите гаснеха, също като в нощите към края на войната, когато и последните танцьори на конга се източваха каталясали към стаите си и към улицата, а мен ме чакаше самотното катерене нагоре по Бънкър, после надолу към станцията на подземната железница, откъдето се понасях с грохот към дома.
Открих Констанс Ратиган, свита на задната седалка на лимузината, притихнала, вгледана в празното пространство. Като ме чу да отварям задната врата, каза:
— Седни на кормилото.
Седнах отпред на кормилото.
— Заведи ме у дома — прошепна.
Изчаках, докато се осмеля да изрека:
— Не мога.
— Защо?
— Не знам да шофирам.
— Какво?
— Не съм се научил. А нямаше и защо. — Езикът ми тежеше оловно зад зъбите. — Че кой писател може да си купи кола?
— Боже мой! — Констанс се надигна и излезе навън, залиташе като пияна. Клатушкайки се бавно и неуверено, стигна до мен, махна с ръка. — Отмести се.
Успя да запали. Този път се движехме с десет мили в час, сякаш бе мъгливо и едва се виждаше.
Довлякохме се до хотел „Амбасадор“. Зави към него и спря отпред тъкмо когато някаква съботна компания излизаше навън с балони и маскарадни шапчици. „Кокосовата горичка“ над нас гасеше светлините. Забелязах музикантите да си тръгват с инструментите си.
Всички познаваха Констанс. За няколко минути ни регистрираха и ни дадоха едно от бунгалата на хотела. Хопът, който ни преведе през градината, гледаше Констанс захласнато, готов да я понесе на ръце. Като влязохме в стаята, Констанс го попита:
— Петдесет долара стигат ли да намерите ключа, да отворите вратата и да ни пуснете в басейна?
— Ще се потрудя доста, докато намеря ключа — отвърна момчето. — Но да плувате в този късен час?…
— Този е моят час — отвърна Констанс.
След пет минути прожекторите над басейна светнаха, а аз седях и я наблюдавах как се гмурка и го прекосява двайсет пъти, понякога плуваше под вода от край докрай, без да поеме въздух.
След десет минути, когато излезе, тя се задъхваше с пламнало лице, а пък аз я обвих с хавлията и я прегърнах.
— Кога ще се разплачеш?
— Глупчо — отвърна. — Досега какво правих? Ако не можеш да си поревеш в океана, скачаш в басейна. Нямаш ли басейн, пускаш душа. Крещи, викай, хлипай колкото щеш, на никого не пречиш и никой не те чува. Не си се сещал за това, нали?
— Не съм — отвърнах удивен.
В четири на разсъмване Констанс ме откри в банята на бунгалото, загледан в душа.
— Влизай — мило ме посъветва тя. — Хайде. Опитай.
Вмъкнах се под душа и го пуснах до края.
В единайсет на другата сутрин прекосихме Венеция, видяхме каналите, покрити с тънка зеленикава слуз, минахме край полуразрушения кей, погледахме как чайките се вдигат към мъглата, от слънцето нямаше и следа, а прибоят бе кротък като заглъхнал черен барабан.