Време на презрение

Павираният път, водещ към Гарщанг и по-нататък, до върха, се виеше около планината като змия. Но имаше още един път, по-кратък — стълби, свързващи терасите, и влизащи в черната дупка на тунел под самия Гарщанг. Именно него показа Марти Содергрен на вещера.

Веднага след тунела имаше мост, свързващ краищата на пропаст. След моста право нагоре тръгваха стълби, които изчезваха от полезрението след рязък завой. Вещерът ускори крачка.

Перилата на стълбите бяха украсени с фигурки на фавни и нимфи. Фигурките изглеждаха като живи. Помръдваха. Медальонът на вещера започна силно да трепери.

Гералт потърка очите си. Илюзията за движение на фигурките се дължеше на това, че формата им се променяше. Гладкият камък се превръщаше в пореста, безформена маса, проядена от вятъра и морската сол. И веднага след това отново придобиваше очертания.

Гералт знаеше какво означава това. Маскиращата Танед илюзия се колебаеше, изчезваше. Мостчето също беше отчасти илюзорно. През надупчения като решетка камуфлаж се виждаше пропастта и бучащият на дъното й водопад.

Тук нямаше тъмни плочки, които да посочват безопасния път. Гералт премина през мостчето бавно, проверявайки всяка крачка и проклинайки наум изгубеното време. Когато се озова от другата страна на пропастта, чу стъпки на бягащ човек.

Веднага го позна. Отгоре по стълбите на бегом се спускаше Дорегарай, магьосникът, служещ на крал Етайн от Цидарис. Гералт помнеше думите на Филипа Ейлхарт. Магьосниците, представители на неутрални крале, са поканени като наблюдатели. Но Дорегарай тичаше по стълбите с такова темпо, че ставаше ясно, че поканата изведнъж е отменена.

— Дорегарай!

— Гералт? — извика магьосникът. — Какво правиш тук? Не стой, бягай! По-бързо, надолу, към Аретуза.

— Какво е станало?

— Предателство.

— Какво?

Дорегарай изведнъж потрепна и се изкашля странно, след което наведе глава и падна право върху вещера. Преди да успее да го подхване, Гералт забеляза стрела със сиви пера, стърчаща от гърба на магьосника. Прихвана го и залитна, което му спаси живота, защото една друга подобна стрела, вместо да му пробие гърлото, се удари в ухилената физиономия на един каменен фавн, откъсвайки носа му и част от бузата. Вещерът пусна Дорегарай и се скри зад парапета на стълбището. Магьосникът се строполи върху него.

Стрелците бяха двама. Шапките им бяха украсени с катеричи опашки. Единият остана горе на стълбите, опънал тетивата на лъка, вторият извади меча си от ножницата и се понесе надолу, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Гералт отмести от себе си Дорегарай, скочи и измъкна меча си. Изсвистя стрела, вещерът прекъсна пеенето й, отбивайки я с бързо движение на меча. Вторият елф вече беше близо, но когато видя отбитата стрела, за миг се спря. Само за миг — и веднага се хвърли срещу вещера, замахвайки с меча. Гералт парира удара с кратък, скосен замах, така че острието на меча на елфа се плъзна по неговото острие. Елфът загуби равновесие, вещерът плавно се обърна и го съсече през шията, под ухото. Само веднъж. Това беше достатъчно.