Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Лидия.
— Проклятие. Кога? Как?
— Нима има значение как? — студен, спокоен глас. Тисая де Врие. Шумолене на рокля. Тисая беше с бална рокля. Не с реданска униформа. Гералт се заслуша, но не чу дрънченето на белезници от двимерит.
— Правиш се на развълнувана? — продължи Тисая. — Опечалена? Когато се организират метежи, когато нощем се довеждат въоръжени убийци, трябва да се имат предвид възможните жертви. Лидия е мъртва. Хен Гедимдейт умира. Преди малко видях Артауд с разбито лице. Колко още жертви ще има, Филипа Ейлхарт?
— Не знам — отговори твърдо Филипа. — Но няма да отстъпя.
— Разбира се. Ти не отстъпваш пред нищо.
Въздухът се раздвижи, токчетата затропаха по пода в познатия ритъм. Филипа вървеше към него. Той беше запомнил нервното почукване на токчетата, когато снощи минаваха заедно през залата на Аретуза, за да се почерпят с хайвер. Запомнил беше аромата на канела и нард. Сега този аромат се смесваше с мирис на сода. Гералт изключваше своето участие във всякакви преврати или пучове, но се запита дали ако участваше, би се сетил преди това да си изчисти зъбите.
— Той не те вижда, Фил — спокойно каза Дийкстра. — Той не вижда нищо и не е видял нищо. Онази с красивите коси го ослепи.
Гералт чуваше дишането на Филипа и долавяше всяко движение, но разклати объркано глава, правейки се на безпомощен. Магьосницата не се подлъга.
— Не се преструвай, Гералт. Трис ти е затъмнила погледа, но нали не те е лишила от разум. Що за чудо те доведе тук?
— Натресох се случайно. Къде е Йенефер?
— Благословени са неосведомените. — В гласа на Филипа нямаше насмешка. — Защото живеят по-дълго. Трябва да си благодарен на Трис. Това е леко заклинание, слепотата скоро ще отмине. Затова пък не си видял онова, което не бива да виждаш. Наглеждай го, Дийкстра. Аз след малко ще се върна.
Отново движение. Гласове. Звънкото сопрано на Кейра Мец, носовият бас на Радклиф. Тропане на редански ботуши. И възбуденият глас на Тисая де Врие:
— Пуснете я! Как можахте! Как можахте да постъпите така с нея!
— Тя е предателка! — Носово. Радклиф.
— Никога няма да повярвам!
— Кръвта вода не става. — Студено. Филипа Ейлхарт. — А император Емхир е обещал свобода на елфите. И собствена независима държава. Тук, по тези земи. Разбира се, след като бъдат изколени хората. И това беше достатъчно, за да ни предаде тя веднага.
— Отговори! — Тисая де Врие, емоционално. — Отговори й, Енид.
— Отговори, Францеска.
Звън на окови от двимерит. И напевният елфически акцент на Францеска Финдабаир, Маргаритката от Долината, най-красивата жена на света:
— Va vort a me, Dh’oine. N’aen te a dice’n.
— Това достатъчно ли ти е, Тисая? — гласът на Филипа, подобен на лай. — Сега вярваш ли ми? Ти, аз и всички ние сме и винаги сме били за нея Dh’oine — хора, на които тя, Aen Seidhe, няма какво да каже. А ти, Феркарт? Какво ти обещаха Вилгефорц и Емхир, за да се решиш на предателство?
— Върви по дяволите, побъркана пачавро!
Гералт затаи дъх, но не чу звука от удар на бокс по челюст. Филипа беше доста по-сдържана от Кейра. Или просто нямаше бокс.
— Радклиф, отведи предателите в Гарщанг! Детмолд, подай ръка на архимагистър де Врие. Вървете. След малко ще се присъединя към вас.
Стъпки. Аромат на канела и нард.
— Дийкстра?
— Да, Фил?
— Твоите подчинени повече не са нужни. Нека се връщат в Локсия.
— Трябва ли непременно…
— В Локсия, Дийкстра!
— Слушам, милостива господарке. — В гласа на шпионина прозвуча подигравка. — Свършихме черната работа, вече сме излишни. Всичко останало е работа само на магьосниците. Така че трябва да се махам от погледа на Ваше Височество. Не очаквам благодарности за помощта и съучастието в пуча, но съм сигурен, че Ваше Височество ще ме съхрани в благодарната си памет.
— Извинявай, Сигизмунд. Благодаря ти за помощта.
— Няма за какво, удоволствието беше изцяло мое. Ей, Воймир, събирай хората. Петима остават с мен. Другите ги отведи долу и ги качи на борда на „Спейд“. Само че тихо, безшумно, на пръсти, без изненади. По страничните коридори. В Локсия и в пристанището си дръжте устата затворена! Изпълнявай!
— Ти нищо не си видял, Гералт — прошепна Филипа Ейлхарт, ухаеща на канела, нард и сода. — Нищо не си чул. Никога не си разговарял с Вилгефорц. Сега Дийкстра ще те отведе в Локсия. Ще се постарая да те намеря там, когато… Когато всичко свърши. Обещах ти нещо снощи и ще си удържа на думата.
— А какво става с Йенефер?
— Той май има натрапчива идея. — Дийкстра се върна, тътрейки крака. — Йенефер, та Йенефер — докато ти писне. Не му обръщай внимание, Фил. Има по-важни неща за вършене. Намериха ли у Вилгефорц това, което се очакваше?