Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Но не, това, което ме бе погълнало изцяло, беше самото обикновено момиче, така наречената магьосница.
Кити Джоунс.
Стоеше там. Неразбираема като живота и двойно по-самоуверена, стоеше с ръце на хълбоците и усмивка, голяма колкото естуара на Нил. Точно този вид приемах всеки път, когато исках да дразня Мандрейк70. Дългата й тъмна коса беше прибрана назад на нивото на ушите. Може би лицето й беше малко по-слабо, но изглеждаше в далеч по-добра форма, отколкото когато я бях видял последния път, накуцваща по улицата след триумфа си над голема. Колко време беше минало? Три години, не повече. Но явно времето я беше променило по някакъв начин. Сега очите й излъчваха спокойствието от натрупаните знания71.
Всичко това — добре. Но все пак, нямаше как тя да ме е призовала. Знаех го.
Джобният демон поклати глава.
— Това е номер — рекох бавно. Огледах се наоколо, погледът ми обходи стаята с прецизността на шпага. — Истинският магьосник е тук някъде… крие се…
Тя се ухили.
— Какво, мислиш, че го крия в ръкава си ли? — Тя тръсна ръка малко ненужно. — Не. Не е там. Може би на твоята древна възраст започваш да забравяш, Бартимеус. Ти си този, който прави магии.
Възнаградих я с едно подобаващо демонско намръщване.
— Говори каквото си искаш, наблизо има друга пентаграма… трябва да има… виждал съм подобни фокуси и преди… Да, зад онази врата, например. — Посочих към единствения изход.
— Няма.
Скръстих ръце. И четирите.
— Точно там се намира.
Тя поклати глава и почти се изсмя.
— Уверявам те, че не е така!
— Докажи го! Върви, отвори и ми покажи.
Тя се изсмя звучно.
— И да изляза от пентаграмата си? За да можеш да ме разкъсаш парче по парче? Слез на земята, Бартимеус!
Прикрих разочарованието си с раздразнена физиономия.
— Тц. Оправданието не струва. Със сигурност е там, отзад. Не можеш да ме заблудиш. — Лицето й често променяше изражението си. Сега изглеждаше отегчена.
— Губим време. Може би това ще те убеди. — Бързо произнесе дума от пет срички. От центъра на пентаграмата ми се издигна лилав пламък и бързо нанесе удар по едно нежно място. Подскочих до тавана, което прикри болезненото ми изохкване. Поне аз така си мислех. Когато отново се приземих, пламъкът беше изчезнал.
Тя повдигна вежди.
— Сега не мислиш ли, че трябваше да си обуеш някакви панталони?
Изгледах я дълго и задълбочено.
— Имаш късмет — казах аз с толкова достойнство, колкото успях да събера, — че реших да не обръщам Наказателния удар срещу теб. Знам името ви, госпожице Джоунс. Това ми дава защита или може би не си учила чак толкова?
Тя сви рамене.
— Чувала съм нещо по въпроса. Подробностите не ме интересуват.
— Пак ти го казвам: ти не си магьосник. Магьосниците са обсебени от подробностите. Това ги пази живи. Просто не знам как си оцеляла при всичките ти други призовавания.
— Какви други? Това е първото ми самостоятелно.
Въпреки опърления си задник, от който нежно се разнасяше аромат на прегорял хляб, демонът правеше всичко по силите си да изглежда сякаш има малко позакъснял контрол над положението. Но тази нова информация отново го разби72. На езика ми беше още един жален въпрос, но го оставих недоизречен. Нямаше смисъл. Както и да го погледнех, нищо тук нямаше смисъл. Затова пробвах една нова, нетипична за мен стратегия и млъкнах.
Момичето изглеждаше изненадано от този хитър подход. След като почака няколко секунди, тя осъзна, че от нея зависи да продължи нашия разговор. Пое дълбоко въздух, за да си успокои нервите и заговори.
— Ами, ти си напълно прав, Бартимеус каза тя. — Аз не съм магьосник, слава Богу. И това е първото и единствено призоваване, което смятам някога да направя. Планирам го през последните три години.
Отново пое дъх и изчака… Хрумнаха ми още дузина въпроси73. Но не казах нищо.
— Това е просто средство за постигане на целта — продължи тя. — Не се интересувам от това, което искат магьосниците. Не се вълнувам от тези неща.
Последва нова пауза. Проговорих ли? Не. Останах безмълвен.
— Не искам нищо — каза момичето. — Не искам да се сдобивам с огромна сила или богатство. Презирам всичко това.
70
Или почти. Понякога прекалявах с извивките.
71
Облеклото й не ме интересуваше точно в този момент, но за тези от вас, които държат на подробностите, ето с какво беше облечена: носеше черна туника с панталон, много приятна, ако си падате по такива неща. Туниката откриваше шията й, по която нямаше бижута. Краката й бяха в големи бели маратонки. На колко ли години беше сега? По моя преценка на около осемнайсет. Никога не се бях сещал да я питам, а сега беше прекалено късно.
72
Не е много лесно да призовеш джин от четвърто ниво, понеже сме много взискателни и внимателни и постоянно се ослушваме за някакви дребни грешки в заклинанията. По тази причина, както и поради забележителния ми интелект и непреодолимо присъствие (то обикновено не включва миризма на прегорял хляб), магьосниците ни избягват, докато не натрупат достатъчно практика.
73
Да не говорим за двайсет и двата възможни отговора на всеки един от тях, за шестнайсетте хипотези и теореми, произтичащи от тях, за осемте абстрактни предположения и едно биквадратно уравнение, за двете аксиоми и един лимърик. Ето, това е истинска интелигентност, така да знаете.