Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Княз Слав се замисли, наля си вино, пи и каза:
— Терес, ти знаеш много, но понякога сънуваш с отворени очи.
Терес поклати глава и му рече:
— Не, така е. Не сънувам.
И славянинът попита:
— Какво печелим или губим ние, ако Кубрат се мисли за Атей и желае да бъде като Атей?
Терес отговори:
— Ти трябва да говориш с открито сърце, когато говориш с хан Кубрат. Защото Атей е бил с отворено сърце. И думата, която ще ти каже и ще ти даде Кубрат, ще бъде дума от седем пъти претопено и пречистено сребро като среброто на тази монета. Дума с пълно тегло и пълна цена. И Кубрат ще плати това, което е казал. Като Атей. Княже, вярвай на Кубрат.
Княз Слав вдигна направо меха и като го натисна, виното се изля в извита струя в устата му. И като изтри устните си, княз Слав каза:
— Терес, ами ако хан Кубрат пусне тюркутите през земите си, за да минат Дунава?
Терес се замисли, дълго се взира в конника върху монетата и накрая каза:
— Не, княже. Този човек на коня няма да пусне никого през своята земя.
13.
Славянинът си легна рано и усети, че тъгата го надвива и притиска челото му в земята. Терес го нямаше, защото замина заедно със Скира и повечето болгарски стражи на лов в степта.
И както лежеше в шатрата си със затворени очи — най-напред по лице, а после легна по гръб, славянинът си каза:
— Аз не съм в степта, аз лежа сред гората.
И той бавно почна да изтрива стените на шатрата, които се издигаха в мрака около него. Мисълта му разяде кожените стени като молец и те се изтъркаха като губер, по който много е ходено, та станаха прозрачни като изтъкани от паяжина. Да, ако протегнеше ръка в мрака, славянинът знаеше, че пръстите му ще минат през стената. Тъй славянинът стопи и последната сянка от стена и усети, че лежи по гръб в голата степ и ако отвори очи, ще види звезди. Но той не отваряше очи.
Тогава славянинът почна да изгражда тъмна елова гора в мрака около себе си. И елите в началото бяха само сгъстен мрак и през тях можеше да се мине, а после мракът се втвърди и славянинът ясно видя очертанията на ели под клепките си. И го лъхна мирис на смола и елите зашумяха.
И славянинът усети, че се унася — и се изправи. А около него беше ден. Утро беше. Но кой знае защо той беше дете и отиваше да бере гъби.
И той полека-лека почва да се изкачва по тревистия склон, обрасъл с жълта папрат. Сред ниската трева светят гъби масловки и гъбите са кафяви, та лепкави. Той ги откъсва и вижда, че отдолу те са нежно — жълти, а под младите гъби виси като везмо неразкъсаното було, нежно като паяжината на зачената, но недовършена какавида. После поглежда ръцете си и вижда, че върховете на пръстите му са тъмно маслено — кафяви, сякаш е люпил пресни орехи. И той си мисли, че пръстите му ще останат тъмни ден-два и той ще ги показва на приятелите си, и те с почуда ще го питат:
„Нима в късна есен има пресни орехи?“ А есен е, той знае това, краят на листопад. Ала после, когато изкачва върха и поглежда смълчаните огнени гори, той вижда, че пръстите му са чисти. Тогава се показва слънцето — защото по небето се носят бяло-сиви облаци — и по поляната гъбите масловки започват да светят и да блестят, сякаш в тревата по склона са разхвърляни златни монети.
А той влиза в гората и когато слънцето отново се показва между облаците, цялата гора — и въздухът, и покритата с жълти листа земя — изведнъж се изпълва със светли петна.
Но той вече не върви сам през гората, с него има някой. И той — младият княз, който още не е никакъв княз, носи на рамото си дълга пръчка, с която е пробивал, вдигал от земята и захвърлял меките стари масловки. И те вървят с невидимия си приятел през гората и младият княз, кой знае защо, не се обръща да види човека, който върви след него. И тогава е знаел кой е тоя човек, и сега знае, но не може или не иска да си спомни.
И детето след него, неговият приятел, непрекъснато повтаря: „Мирише ми на гъби.“ И младият княз чува, че приятелят му току се отбива в гората и търси гъби, но нищо не намира. А младият княз се досеща и му подава върха на пръчката, ала гледа, кой знае защо, настрани. И другото дете души края на пръчката и се смее — тя мирише на гъби, и когато младият княз я носи на рамо, тя е тъкмо под носа на другото дете.
И те спират, та изсипват на поляната събраните гъби. И ги пипат с ръка, да видят дали не са омекнали. И някои гъби отстъпват, та се поддават като зряла женска плът, а други гъби са напрегнати, като налени със сила мъжки мишци. И младият княз, кой знае защо, не вдига очи да погледне другото дете.