Хроника на птицата с пружина

�и даваха някакво оправдание, макар и почти да нямаше опасност да се натъкнем на тях по това време на годината, когато заради топящите се снегове монголците почти не минаваха реката. Отсрещният бряг обаче бе съвсем друго. Там със сигурност имаше монголски патрули. Ако ни заловяха там, вече нямаше да имаме никакво оправдание. Щеше да бъде пределно ясно, че сме нарушили границата, което можеше да породи какви ли не политически проблеми. Щяха да ни застрелят на място и нашата държава нямаше да има право да протестира. Освен това офицерът, на когото бях на пряко подчинение, не ми беше намекнал по никакъв начин, че няма нищо нередно да прекосим границата. Беше ми наредено, разбира се, да се подчинявам на заповедите на Ямамото, аз обаче нямаше откъде да зная дали това предполага да извърша и такова тежко престъпление като нарушаването на държавната граница. Освен това, както вече казах, Халха бе придошла и беше много бурна, за да се прехвърлим през нея, да не говорим пък, че водата вероятно беше леденостудена. По това време на годината дори номадските племена не тръгваха да прекосяват реката. Те обикновено го правеха зиме, когато водата замръзнеше, или лете, когато нивото на реката спадаше и температурата на водата се покачваше. Когато напомних на Ямамото всичко това, той ме гледа известно време. После кимна няколко пъти. „Разбирам притесненията ви, че ще нарушим международната граница — рече ми Ямамото с донякъде покровителствен вид. — Съвсем естествено е като офицер, под чието командване има и други, да мислите за отговорността, която носите. Без основателна причина не бихте изложили на опасност живота на своите хора. Но оставете тези въпроси на мен. В този случай поемам цялата отговорност. Не съм в положение да се впускам в обяснения, но въпросът е изяснен на най-високо армейско равнище. Колкото до въпроса как ще се прехвърлим през реката, няма пречки. Има брод, където това е възможно. Армията на Външна Монголия е направила и обезопасила няколко такива брода. Подозирам, че и вие го знаете прекрасно. Самият аз съм прекосявал по този брод реката няколко пъти. Миналата година проникнах във Външна Монголия именно през това място. Не се притеснявайте.“ Беше прав за едно. Докато снегът се топеше, армията на Външна Монголия, която познаваше областта на пръсти, беше прехвърляла на отсамния бряг бойни части, макар и малко на брой. Бяха се погрижили да могат да пращат когато поискат такива отряди. А щом те можеха да прекосят реката, щом можеше да я прекоси и този Ямамото, за нас също не би трябвало да е невъзможно. Сега стояхме пред един от тези тайни бродове, вероятно проправени от войската на Външна Монголия. Беше прикрит умело и случаен човек надали щеше да го забележи. Плитчините от двете страни бяха съединени под повърхността на водата с дъсчен мост, прихванат с въжета, за да не го отнесе бързеят. И да хлътнеше мостът малко във водата, по него пак щяха да минат с лекота бронетранспортьори и други превозни средства. Разузнавателните самолети нямаше как да го видят под водата. Прекосихме силното течение на реката, като се държахме за въжетата. Пръв тръгна Ямамото — да се увери, че наоколо няма патрули на Външна Монголия, а ние го последвахме. Краката ни се вледениха от студената вода, но успяхме някак да се прехвърлим с конете на отсрещния бряг на река Халха. Той беше много по-висок и застанали на него, видяхме километри навътре в пустинята, откъдето бяхме дошли. Това е една от причините съветската армия да бъде в по-изгодно положение, когато накрая започна битката при Номинхе. Разликата във височините бе от огромно значение и за точността на артилерийския обстрел. При всички положения бях изумен колко различна е гледката, откриваща се от двата бряга на реката. Помня също колко много време мина, докато усетим отново крайниците си, вледенени от студената вода. Известно време не можех да си възвърна дори гласа. Но да ви призна, самото напрежение при мисълта, че съм на вражеска територия, бе достатъчно, за да забравя за студа. Пак тръгнахме на юг покрай реката. Тя течеше долу вляво от нас като змия, устремила се право напред. Малко след като се прехвърлихме през Халха, Ямамото ни каза да махнем всички отличителни знаци и ние се подчинихме. Досетих се, че те само ще ни усложнят положението, ако врагът ни залови. По тази причина смъкнах и офицерските ботуши и си сложих гамаши. Същата вечер тъкмо си правехме бивак, когато от далечината се приближи мъж, яздеше сам. Беше монголец. Те яздеха с необичайно високи седла и така се забелязваха лесно отдалеч. Когато го видя да се задава, сержант Хамано зареди пушката, но Ямамото му каза да не стреля. Без да казва и дума, Хамано свали бавно пушката. Четиримата продължихме да стоим и да чакаме мъжът да дойде по-близо. Носеше на гърба си съветска пушка, а на кръста — маузер. Беше с бакенбарди, носеше шапка със спуснати уши. Беше облечен в мръсна роба, каквато носят номадите, но от начина, по който се държеше, се виждаше, че е професионален войник. Слезе от коня и заговори на Ямамото на език, който според мен беше монголски. Поназнайвах руски и китайски, мъжът не говореше на тях, затова реших, че говори на монголски. Ямамото му отговаряше на неговия език. От това се уверих за кой ли път, че той е офицер от разузнаването. Ямамото ми каза: „Лейтенант Мамия, тръгвам с този човек. Не знам колко ще се бавя, но вие ме чакайте тук, като постоянно държите някого на пост, разбира се. Ако не се върна до трийсет и шест часа, предайте в щабквартирата. Пратете някого от хората си в заставата на армията на Манджоу-го.“ После се метна на коня и пое заедно с монголеца на запад. Тримата направихме бивака и хапнахме набързо. Не можехме да си сготвим или да запалим огън. В необхватната степ, докъдето поглед стига, нямаше нищо друго освен ниски дюни, които да ни прикриват, затова и най-тънката струйка дим щеше да доведе до залавянето ни. Опънахме палатки долу в заслона на дюните и вечеряхме сухари и консервирано студено месо. Щом слънцето се скри зад хоризонта, веднага се смрачи и небето се изпълни с невероятно много звезди. Докато лежахме на пясъка и си спомняхме премеждията от деня, се чуваше само тътенът на река Халха, примесен с воя на вълците. Сержант Хамано ми каза: „Май се оказахме на доста страшно място“, и аз, естествено, трябваше да се съглася с него. По това време ние тримата: аз, сержант Хамано и ефрейтор Хонда, се бяхме поопознали. Обикновено такъв опитен офицер като сержант Хамано би се присмивал и би държал на една ръка разстояние новак като мен, нашият случай обаче беше различен. Той ме уважаваше за образованието, което бях получил в невоенен колеж, а аз се стараех да му засвидетелствам уважение за бойния опит и трезвата преценка — не допусках старшинството да застава между нас. Намерихме бързо общ език и защото той беше от Ямагучи, а аз от района на Хирошима, недалеч от Ямагучи. Той ми разказваше за войната в Китай. Беше роден войник само с начално училище, но също имаше своите резерви към кървавата война на континента, която сякаш нямаше да свърши никога, и изразяваше мнението си открито пред мен. „Нямам нищо против да се сражавам — рече ми сержант Хамано. — Аз съм войник. И нямам нищо против да загина в битка за страната си, защото работата ми е такава. Но тази война, която водим сега, лейтенанте… просто не е справедлива. Това не е истинска война, където виждаш на предната линия лицето на врага и се биеш до последно. Ние напредваме, а неприятелят отстъпва без бой. После китайските войници смъкват униформите и се смесват с цивилното население, а ние дори не знаем кой всъщност е врагът. Така избиваме много невинни хора, уж изтребваме «дезертьори» и «остатъци от войската», после реквизираме храна. Нямаме друг избор, освен да крадем, защото предната линия се придвижва напред много бързо и доставките не могат да ни настигнат. И сме принудени да избиваме военнопленниците, защото няма къде да ги държим и с какво да ги храним. Не е хубаво това, лейтенанте. В Нанкин вършехме зверства. И то моята част. Хвърлихме десетки хора в един кладенец и метнахме подире им ръчни гранати. Нямам сили дори да говоря за някои от нещата, които сме правили. Казвам ти, лейтенанте, това е война, в която няма справедлива кауза. Това са просто две страни, които се избиват. И от всичко това страдат клетите селяни, които нямат нито политика, нито идеология. За тях няма Национална партия, няма маршал Чжан, няма Път на Осма китайска армия. Щастливи са, ако се нахранят. Знам как се чувстват тези хора: самият аз съм син на беден рибар. Обикновените хора превиват гръб от тъмно до тъмно и най-доброто, което могат да постигнат, е да не умрат от глад. Не вярвам, че избиването на тези хора ще донесе някаква полза за Япония.“ За разлика от сержант Хамано ефрейтор Хонда почти не говореше за себе си. Той беше, общо взето, тих човечец. Почти през цялото време ни слушаше, без да ни прекъсва и да изказва мнение. Но като казвам „тих“, не намеквам, че е бил потаен или потиснат. Просто рядко подхващаше пръв разговор. Вярно, това често ме караше да се питам какво ли му се върти в ума, но инак никак не ме дразнеше. Нещо в кроткия му нрав трогваше сърцата на хората. Той беше много спокоен и ведър. Каквото и да ставаше, лицето му не се променяше. Разбрах, че е от Асахикава, където баща му държал печатничка. Беше две години по-млад от мен и след като за�