Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Гласът идва отвсякъде и отникъде и ме кара да стоя нащрек.
— Лия… Слушай. Има много да си говорим… — гласът е нестабилен и прекъсва по средата на някои думи. — Ще ти дам доказателството, което медиумът иска от мен, но трябва да побързаме. Те скоро ще дойдат…
Гласът му изчезва за миг, после пак се връща.
— Лия… дъще… Помниш ли, когато се опита да направиш сал? Хенри изпусна… във водата и… помниш ли? Ти беше толкова малка, но… със сигурност би могла да го настигнеш, ако… гребеше по-бързо. Никога не си била добра… в сглобяването на предмети, Лия. Спомняш ли си? Но все пак се опитваше. Стараеше се и се стараеше, макар че… все не се получаваше…
Сълзите парят в очите ми, като си спомням как се опитвах да направя сал, за да намеря корабчето, с което Хенри си бе играл, сигурна, че ще го настигна, макар че то се носеше надолу по течението. Алис беше там и непрекъснато повтаряше, че няма да успеем. Струва ми се, че дори горкият Хенри бе убеден, че никога няма да настигнем играчката му, макар че течението на реката не бе чак толкова бързо след дългото засушаване през лятото. Но въпреки всичко, облечена в детската си престилка, аз не спирах да чукам с чука по дървото, използвах инструментите и парчетата, които работниците на татко бяха оставили, преди да отидат да обядват. Работех трескаво, макар че нямах дарба за това. Когато най-после пуснах на вода опасния спасителен сал, той потъна още преди да успея да стъпя на него. Струва ми се, че повече се разстроих от факта, че не мога да спася корабчето на Хенри, отколкото от загубата на сала.
— Спомням си — гласът ми е шепот.
За миг настъпва тишина и аз се опасявам, че съвсем сме загубили и без това нестабилната връзка с Отвъдното. Ала гласът прозвучава отново, макар и доста по-слабо:
— Добре, Лия. Добре. Ти трябва да намериш… ключовете. Аз се опитах… Опитах се да… Свърши. Открих… само два… Ти трябва… списък… за да завършиш кръга. Оставих го в… зад… Това е единственият начин… пророчеството докрай. Ти си… Това е твое… веднъж и завинаги, но само с четирите заедно.
Усещам, че и той отслабва, както и гласът му, който идва на пресекулки. Енергията, която бе изпълнила стаята, също отслабва, усилва се за миг, после съвсем изчезва.
Соня се намесва, по-авторитетна по време на спиритическия транс, отколкото в реалния живот.
— Господин Милторп, трябва да намерим списъка с имената. Присъствието ви отслабва… Не успяхме да разберем всичко, което ни казахте. Можете ли да го повторите? Можете ли да останете при нас, господин Милторп?
Чакаме отговора му, потънали в тишина, и най-после чуваме настойчивия му шепот:
— Шшшшт… Той идва. Аз… тръгвам. Лия… Трябва да намериш списъка… те са ключовете. Виж… От булото е останал само Хенри. Ние сме… ти, дъще. Ние… ти.
Той изчезва. Усещам липсата на присъствието му. Стаята, която преди изглеждаше като всяка друга стая, сега е запустяла без топлината, излъчваща се от духа на баща ми. Главата на Соня клюмва на гърдите, сякаш е заспала дълбоко.
— Соня? Свърши, Соня. Можеш да…
Но тук спирам. Тя внезапно вдига глава, отваря сините си очи, поглежда ме, а странните вибрации се усещат по-ясно от всякога. Гласът, с който проговаря, не е нейният, нито на баща ми.
— Играеш опасна игра, господарке.
По гърба ми полазват тръпки, сякаш нервите по гръбнака ми са се оголили. Соня ме гледа със стъклен поглед и аз знам, че това всъщност не е тя.
Изправям гръб и трескаво преценявам възможностите, като външно запазвам спокойствие.
— Трябва да си вървиш. Не ти е мястото тук.
— Грешиш. Защо не ми разрешаваш да мина? Защо ти е да търсиш ключовете, щом аз мога да ти доставя всичко, което желаеш? Призови ме, господарке, и нека настъпи царството на хаоса.
Възхитена съм от очите — очите на Соня, които не са нейните очи. Зловещо е и едновременно с това очарователно да слушам дивния глас, изтръгващ се от нежната и деликатна Соня.
— Върви си, Дух. Не си добре дошъл при нас.
Мъча се да говоря с решителен глас, ала присъствието на злото, съзнанието, че се намирам твърде близо до нещо, което не мога да разбера, ме кара да треперя цялата.
— Няма да настъпи покой, докато не отвориш Портата.
Това е припяване, зов на хиляди гласове, тихи и коварни.
— Отвори Портата… Отвори Портата… Отвори…