Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Благодаря — меко каза тя.
— За какво?
— За… за начина, по който звучиш.
— Как звуча? Кажи го, Дагни.
— Звучиш… сякаш си щастлив.
— Щастлив съм — точно като теб. Не ми казвай какво чувстваш. Знам го. Но, виждаш ли, адът, който можеш да изтърпиш, е точно толкова голям, колкото е любовта ти. Адът, който аз не бих могъл да понеса, е да те видя безразлична.
Тя кимна мълчаливо — не можеше да определи като радостно нито едно от чувствата си — и все пак беше сигурна, че той е прав. Облачета влага плуваха пред луната, като дим, и в разливащото се сияние тя не можеше да различи израженията на лицата им, докато вървеше между тях. Единственото, което можеше да долови, бяха изправените силуети на телата им, ненарушимият ритъм на стъпките им и чувството, че иска това да продължи вечно — чувство, което не можеше да определи, но беше сигурна, че не е нито съмнение, нито болка. Когато се приближиха до хижата му, Франсиско спря, а ръката му, сочеща вратата, сякаш ги прегръщаше:
— Ще влезете ли за малко, нали е последната ни нощ заедно? Да пийнем за онова бъдеще, в което и тримата сме уверени.
— Така ли? — попита тя.
— Да, така е — потвърди Голт.
Тя погледна лицата им, когато Франсиско запали лампата в къщата. Не можеше да определи израженията им — в тях нямаше щастие или някаква подобна на радост емоция, бяха напрегнати и сериозни, но това беше искряща сериозност, си помисли тя, ако нещо подобно изобщо беше възможно, и странното сияние в нея и подсказваше, че и собственото й лице изглежда така. Франсиско взе три чаши от един шкаф, но спря, споходен от внезапна мисъл. Той сложи едната чаша на масата, после взе двата сребърни бокала на Себастиан д’Анкония и ги сложи до нея.
— Направо в Ню Йорк ли се връщаш, Дагни? — попита той със спокойния, непринуден тон на домакин, докато вадеше бутилка старо вино.
— Да — също така спокойно отговори тя.
— Аз летя за Буенос Айрес вдругиден — каза той, докато вадеше тапата. — Не съм сигурен дали ще се върна в Ню Йорк след това, но ако го направя, ще бъде твърде опасно за теб да ме виждаш.
— Не би ме притеснило — каза тя, — стига да не мислиш, че вече нямам право да те виждам.
— Така е, Дагни. Нямаш. Не и в Ню Йорк.
Той наливаше виното и погледна към Голт:
— Джон, кога ще решиш дали ще се връщаш, или ще останеш?
Голт погледна право в него, после като човек, който съзнава всички последствия от думите си, каза бавно:
— Аз реших, Франсиско. Връщам се.
Ръката на Франсиско спря. За известно време той виждаше единствено лицето на Голт. След това очите му се преместиха към нейното. Остави бутилката и без да отстъпва, изглеждаше като че самият му поглед се отдръпна, за да обхване и двамата.
— Ама разбира се — каза той. Изглеждаше, сякаш се е отдръпнал още по-далеч и сега вижда всичките минали години. Гласът му беше равен, обективен, достоен за мащаба на гледката.
— Знаех го още преди дванайсет години — каза той. — Знаех го още преди ти да го знаеш, и аз трябваше да мога да прозра онова, което и ти щеше да прозреш. В онази нощ, когато ни извика в Ню Йорк, си помислих, че — той говореше на Голт, но очите му се преместиха към Дагни — това е всичко… Всичко, което искаш, всичко, за което ни казваше да живеем или да умрем, ако се налага. Трябваше да разбера, че и ти ще си го разбереш. Нямаше как да е иначе. Стана така, както трябваше да стане. Беше ясно още тогава, преди дванайсет години. Той погледна Голт и се разсмя меко: — И твърдиш, че аз съм поел най-тежкия удар?
Той се обърна твърде бързо, после прекалено бавно довърши наливането на виното и напълни трите чаши на масата. Вдигна двата сребърни бокала, погледна ги за миг, после подаде единия на Дагни, а другия на Голт.
— Вземете ги — каза той. — Спечелихте си ги — и то неслучайно.
Голт пое бокала от ръката му, но сякаш го прие с очи, когато се спогледаха.
— Бих дал всичко да не беше така — каза той, — освен онова, което е отвъд даването.
Тя задържа бокала си, погледна Франсиско и му позволи да види как гледа Голт.
— Да — обади се тя сякаш в отговор. — Но аз не съм го спечелила, и онова, което ти вече си платил, го плащам сега. Не знам дали някога ще спечеля достатъчно, за да съм заслужила това, но ако адът е цената и мярката — тогава нека съм най-алчната от трима ни.
Отпиха. Тя стоеше със затворени очи, усещаше как виното се стича в гърлото й и разбра, че и за трима им това е най-измъченият — но и най-тържественият — момент, който някога са преживявали.