Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Спусна се здрач; запалих свещ, като избягнах колкото може повече излишни движения и колкото може по-предпазливо, сякаш вършех нещо забранено. Несъмнено на Джим му беше много тежко; зле се чувствувах и аз — до такава степен зле, че, признавам, мислено го пращах по дяволите или поне на рифа Уолпол. Един-два пъти ми се мярна мисълта, че в края на краищата Честър може би най-добре от всички би успял да подходи към човека, претърпял такова крушение. Този странен идеалист на часа и безпогрешно намери за него практическо приложение. Би могло да се мисли, че той умее да вижда истинската същност на нещата, които на един човек с по-слабо въображение изглеждат тайнствени или съвсем безнадеждни.
Аз все пишех: писах на всички, с които поддържах кореспонденция, а после почнах да пиша и на хора, които нямаха ни най-малко основание да чакат от мене многословно писмо, посветено на незначителни неща. От време на време крадешком го поглеждах. Джим стоеше като прикован към пода, но по гърба му пробягваха конвулсивни тръпки, а раменете тежко се повдигаха. Той водеше борба — но изглежда, че почти всичките му усилия отиваха, за да може да диша! Плътните сенки, които пряката светлина на свещта разпръскваше в едната посока, сякаш притежаваха мрачно съзнание: неподвижните мебели ми се сториха някак настръхнали. Като не преставах да пиша усърдно, аз почнах да фантазирам; когато за миг перото ми спираше движението си и в стаята се възцаряваше пълна тишина, ме обземаше онзи смут на мислите, който се предизвиква от силен и страшен шум — например морска буря. Някои от вас ще разберат може би, че имам предвид онова безпокойство, отчаяние и гняв, онзи засилващ се страх, който е неприятно да си признаеш; но човекът, който се справя с такива чувства, има право да се похвали със своята издръжливост. Не виждам заслуга в това, че издържах напрежението от чувствата на Джим; можех да намеря изход в писането на писма; в случай на необходимост можех да пиша и на непознати хора.
Внезапно, като взех нов лист хартия, долових слаб звук — първия, който достигна до слуха ми в тишината сред здрача на стаята. Застанах с наведена глава, с неподвижна върху листа ръка. Онези, които са бодърствували край леглото на болен, са чували такива слаби звуци в тишината на нощта — звуци, които се изтръгват от измъченото тяло, изтощената душа. Джим бутна стъклената врата с такава сила, че стъклата зазвънтяха; излезе на верандата, а аз затаих дъх, като напрягах слух, без да зная всъщност какво очаквам. Той действително взимаше твърде присърце една обикновена формалност, която се струваше на строгия критик Честър недостойна за вниманието на човека, който умее да приема нещата такива, каквито са. Обикновена формалност, някакво късче хартия! Да, да. Що се отнася до недостигаемото гуано, случаят с него бе съвсем друг. Заради него и един разумен човек би могъл да се измъчва.
От ресторанта долу се чуваше слаба глъчка, смесена със звън на сребърни прибори и чаши; светлината на моята свещ падаше през отворената врата и озаряваше слабо гърба на Джим. Отвъд цареше тъмнина, момъкът стоеше на границата на необятната чернота като някаква самотна фигура на брега на мрачен и отчайващ океан. Наистина там напред съществуваше рифът Уолпол — петънце в тъмната празнота, сламка за удавника. Съчувствието ми към него се изрази в такава мисъл: не исках близките му да го видят в този момент. И за самия мен това бе изпитание. Тръпките, предизвикани от задъхването, вече не разтърсваха гърба му; той стоеше прав като стрела, неподвижен, слабо осветен от свещта; с цялото си същество аз вниквах в смисъла на тази неподвижност и ми стана така тежко, че за миг от все сърце поисках само едно: да платя за погребението му. Дори правосъдието бе свършило с него. Да го погребеш е съвсем лесен акт на внимание! Това би съответствувало на житейската мъдрост, която учи, че трябва да се отстраняват всички напомняния за нашето безумие, нашата слабост и смъртност; всичко, което отслабва нашата сила — спомени за неуспехите ни, за вечните ни страхове, телата на мъртвите ни приятели. Може би той наистина вземаше всичко твърде присърце. А в такъв случай предположението на Честър… В този момент взех нов лист хартия и почнах решително да пиша. Аз единствен стоях между него и тъмния океан. Чувствувах, че нося отговорност. Ако му проговоря — няма ли да скочи този неподвижен, страдащ юноша в мрака… за да се залови за сламката? Стана ми ясно колко е трудно понякога да заговориш. Има някаква тайнствена сила в изречената дума… А защо пък да няма, дявол да го вземе! Задавах си упорито този въпрос и продължавах да пиша. Изведнъж на белия лист хартия, до самия връх на перото, почнаха ясно да се очертават две фигури — на Честър и на неговия странен съдружник; ясно виждах тяхната походка и жестове, сякаш се бяха появили в зрителното поле на някакъв оптически прибор.