Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— И пак щеше да бъде както сега — възрази майка ми. — Всички щяха да научат.
— Не. Ето, това доказва колко си глупава, Кристина. Показваш срама си по улицата и принуждаваш хората да ни сочат с пръст. Но каквото си сторила, сторила. Вече е свършено. Може би Господ ще ти прости за това, но няма начин хората да ти го простят.
— Моля те, не започвай пак.
По-късно, когато вече бях в леглото си, отново чух скърцането на писалката на мама по хартията. Но когато се промъкнах до вратата й, тя бързо скри в чекмеджето листа хартия, на който пишеше нещо.
— Какво има? — раздразнено ме попита тя. — Нали си беше легнал?
— Защо ще ходим в Рим?
Тя първо си пое дъх, за да не се подаде на раздразнението. След миг–два като че ли гневът й спадна, притегли ме към себе си и ме сгуши между коленете си.
— Бедният Виторио. Никой нищо не му казва. — Обгърна ме с ръцете си и аз видях, че малко й оставаше да се разплаче. — Ако ти кажа, ще ми обещаеш ли, че ще го пазиш в тайна?
— Да.
Мама ме претегли още по-плътно към себе си и притисна бузата си о моята.
— Ще трябва да напуснем това село, Виторио — прошепна ми тя най-накрая. — След няколко седмици ще потеглим за Америка.
Двайсет и първа глава
Америка. Колко много мечти и страхове и противоречиви оценки са вплетени само в тази една-едничка дума — дума, която е омагьосала целия свят, като някакво заклинание, произнесено за пръв път едва ли не още в зората на сътворението на света, способно да разбунтува всеки от хората в селото, във всеки дом, във всяка фамилия. Във Вале дел Соле мъжете отдавна са започнали да емигрират — на север или към Буенос Айрес или пък към Ню Йорк, като всяка година се претеглят отново и отново всички възможности — дали и тази година сушата ще съсипе реколтата или цената на един парцел земя ще спадне, та ще си струва парите да се купи за пасище; къде да се ходи на гурбет — в Торино или още по на север — в Швейцария; следват обещания за завръщане оттам най-много след една година или сложни пресмятания за годините, които остават да бъдат изживени, както и кроежите за преплаването на океана.
От много години във Вале дел Соле се разнасят легенди за Америка Бащата на моя дядо, който през осемдесетте години на XIX век веднага след раждането на дядо ми напуснал семейството си и заминал за войната в Абисиния, бил един от първите, които се добрали до далечните чужди земи. Когато войната свършила, той започнал да скита — отначало по африканското крайбрежие. Та затова дядо ми все се шегуваше, че баща му си взел невеста от Африка и че по някакъв начин аз имам примес в кръвта си от чернокожите си братовчеди, които изричали молитвите си на някакъв си там неразбираем африкански език, но иначе много добре умеели да псуват на италиански. Накрая прадядо ми стигнал до Аржентина, откъдето после пък отплавал чак до Ню Йорк. В продължение на няколко години той редовно изпращал пари у дома, при това все по-големи суми, с които именно била построена нашата къща, в която сега живеем; но сетне един ден внезапно парите секнали и повече никой нищо не чул за него. След една година най-големият му брат тръгнал да го издирва, ала нищо не открил.
— Просто е изчезнал — разказваше ми дядо. — Може да е умрял или пък още да живее там, сигурно вече към стогодишен, с някоя американка, богата като цар.
Други също се полакомиха от възможностите за бързо забогатяване в Америка. За тях също повече никога нищо не се чу, като някои от тях оставиха в родния си край жени и деца; но повечето от емигрантите ни се завръщаха в родния край, след като бяха отсъствали с години, за да доживеят на спокойствие отредените им години. Във Вале дел Соле имаше няколко къщи, построени със спечелени в чужбина пари; само че от останалите наши къщи ги отличаваше само наличието на един етаж повече или по-големия брой стаи или пък чукалото на портата от полиран бронз. Може би бе така, защото техните собственици се опасяваха да не предизвикат завистта на съседите си.
Но след края на войната селото ни се отличаваше от съседните с това, че все повече хора емигрираха завинаги от тук. След като мъжете потегляха, жените с децата им, а понякога и престарелите им родители ги последваха, като преди това продаваха нивите и добитъка, опаковаха старите гърнета с парите в дървени сандъци, сковани от дърводелеца на селото, изоставяха къщите, отдалече отличаващи се с плътно закованите по прозорците и вратите дървени капаци.