Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— Уендъл — каза Холдън, без да сваля автомата. — Моля те, обезоръжи тези хора.
— Не — противопостави се една жена със строго лице и парче пица в ръката. — Няма да стане.
— Моля? — сбърчи вежди Холдън.
— Не — повтори жената и отхапа от пицата си. После с пълна уста продължи: — Вие сте само седмина. Ние сме дванайсет само в тази стая. А отзад има и други, които ще дотичат при първия изстрел. Така че не, няма да ни обезоръжите.
Тя се усмихна мазно на Холдън и отхапа пак от пицата. Холдън усещаше аромата на сирене и пеперони през вездесъщия за Ганимед мирис на лед и вонята на собствената си пот. Това накара стомаха му да изкъркори. Пракс насочи пистолета си към жената, макар че ръката му вече трепереше толкова силно, че тя вероятно не се чувстваше особено застрашена.
Еймъс му хвърли кос поглед, сякаш питаше: „И какво правим сега, шефе?“.
Умът на Холдън прещрака и стаята се превърна в тактически проблем. Единайсетте възможни противници, които все още стояха прави, бяха разделени на три групи. Никой от тях не носеше видима броня. Еймъс със сигурност щеше да повали групата от четирима в далечния ляв ъгъл на стаята с един залп от автоматичната си пушка. Холдън бе почти сигурен, че може да се справи с тримата срещу себе си. Това оставяше четирима за пинкуотърците. На Пракс бе по-добре да не разчита.
Тази преценка на възможните загуби му отне само част от секундата. Палецът му, сякаш по своя собствена воля, бутна предпазителя в положение за автоматична стрелба.
„Това не си ти.“
„Мамка му.“
— Няма нужда да правим това — каза той, вместо да открие огън. — Няма нужда някой да умира тук днес. Търсим едно момиченце. Помогнете ни да го намерим и всички могат да си тръгнат.
Холдън виждаше, че куражът и надменността на лицето на жената са само маска. Зад нея се криеше безпокойство. Тя се поколеба, докато претегляше загубите, които би понесла групата ѝ, срещу риска да поговорят и да видят до какво ще доведе това. Холдън ѝ се усмихна и кимна, за да ѝ помогне да реши. „Говори с мен. Всички тук сме разумни хора.“
Само че не бяха всички.
— Къде е Мей? — изкрещя Пракс, мушкайки напред с пистолета, сякаш движението можеше някак да се предаде през въздуха. — Кажи ми къде е Мей!
— Аз… — започна тя, но Пракс изпищя:
— Къде е момиченцето ми?! — и щракна ударника.
Сякаш на забавен кадър Холдън видя как единайсет ръце се стрелнаха към кобурите на кръста.
„Мамка му.“
17.
Пракс
Във филмите и игрите, на които се базираше представата на Пракс за поведението на въоръжените хора, щракването на ударника бе не толкова заплаха, колкото препинателен знак. Един полицейски агент, който разпитва някого, можеше да започне със заплахи и шамари, но когато щракнеше ударника на пистолета си, това означаваше, че е време да започнат да го вземат на сериозно. Пракс се бе замислял по този въпрос не повече, отколкото кой писоар да използва в мъжката тоалетна или как да се качва или слиза от метрото. Според общоприетите вярвания такъв бе неписаният етикет. Крещиш, заплашваш, щракваш ударника и после хората проговарят.
— Къде е момиченцето ми?! — изкрещя той.
И щракна ударника.
Отговорът бе почти мигновен: остро, отсечено тракане като от изпускащ клапан под налягане, но далеч по-силно. Той залитна назад и едва не изтърва пистолета. Да не бе стрелял по погрешка? Но не, пръстът му не беше докосвал спусъка. Във въздуха се усещаше остра, парлива миризма. Жената с пицата бе изчезнала. Не, не беше изчезнала. Лежеше на земята. Нещо ужасно бе станало с челюстта ѝ. Докато я гледаше, потрошената ѝ уста се раздвижи, като че ли се опитваше да заговори. Но Пракс чуваше само тънко квичене. Зачуди се дали тъпанчетата му не са се спукали. Жената с разбитата челюст си пое дълъг, накъсан дъх, но така и не пое втори. Малко отнесено той забеляза, че е извадила пистолета си. Все още го стискаше в ръка. Пракс не бе сигурен кога го е направила. Терминалът, свирещ танцова музика, мина на нова песен, която едва успяваше да проникне през звънтенето в ушите му.
— Не я застрелях аз — промълви той. Гласът му звучеше, сякаш се намираше в частичен вакуум и въздухът бе прекалено рядък, за да запазва енергията на звуковите вълни. Но пък от друга страна, можеше да диша. Отново се зачуди дали стрелбата не е пукнала тъпанчетата му. Огледа се. Всички бяха изчезнали. Беше сам в стаята. Или пък не, бяха се прикрили. Хрумна му, че може би и той трябва да се прикрие. Само че никой не стреляше и Пракс не бе сигурен къде да отиде.