Войната на Калибан

— Пращай каквото можеш, когато можеш, само че няма да чакаме.

Еймъс се приближи до Холдън и почука по стъклото на шлема му. Пракс стоеше сам до стъкления куб и се взираше в него така, сякаш там имаше нещо за гледане. Холдън очакваше Еймъс да каже нещо по адрес на ботаника, но механикът го изненада.

— Обърна ли внимание на температурата, капитане?

— Да — кимна Холдън. — Всеки път, като погледна, ми показва „адски студено“.

— Ей сега бях до вратата — продължи Еймъс — и тя се покачи с около половин градус.

Холдън се замисли за миг върху това, провери на собствения си дисплей и забарабани с пръсти по бедрото си.

— В съседната стая се поддържа определен климат. Отопляват я.

— Изглежда вероятно — каза Еймъс. Хвана голямата автоматична пушка с две ръце и освободи предпазителя.

Холдън даде знак на пинкуотърците да се приближат.

— Изглежда, сме стигнали до обитаема част от тази база. Еймъс и аз ще влезем първи. Вие тримата — Холдън посочи всички пинкуотърци без Уендъл — влизате след нас и покривате фланговете. Уендъл, ти ни пазиш гърбовете и имаш грижата да можем да се измъкнем бързо, ако нещата тръгнат на зле. Пракс…

Холдън млъкна и се огледа за ботаника. Мъжът тихомълком се бе прокраднал до вратата към съседната стая. Беше извадил от джоба си пистолета, даден му от Еймъс. Холдън видя как той посяга и отваря вратата, а после влиза бавно през нея.

— Да ти го начукам — каза небрежно Еймъс.

— Мамка му — изруга Холдън. После извика: — Давай, давай, давай — и се втурна към вече отворената врата.

Точно преди да стигне до люка, чу Пракс да казва с висок, но треперещ глас:

— Никой да не мърда.

Холдън нахълта в стаята и се дръпна надясно, докато влезлият веднага след него Еймъс се насочи наляво. Пракс стоеше на няколко крачки от вратата, а големият черен пистолет изглеждаше нелепо в бледата му, трепереща ръка. Самата стая много приличаше на тази, която бяха напуснали току-що, само че в нея имаше малка група хора. Въоръжени хора. Холдън се опита да отбележи наум всичко, което би могло да се използва за прикритие. Из стаята лежаха шест големи сиви сандъка с научно оборудване в различна степен на разглобяване. Нечий ръчен терминал стоеше изправен върху една маса и свиреше танцова музика. Върху един от сандъците имаше няколко отворени кутии с пица и повечето парчета липсваха — някои от тях още бяха в ръцете на хората. Той се опита да ги преброи. Четири. Осем. Точно дузина. Всичките бяха ококорени и се озъртаха, чудеха се какво да правят.

На Холдън картинката много му приличаше на стая с хора, които си събират багажа, за да се местят, и са си дали кратка почивка за обяд. Само че хората тук имаха кобури на кръста и бяха оставили един детски труп да гние в съседната стая.

— Никой да не мърда! — повтори Пракс, този път по-силно.

— По-добре го слушайте — добави Холдън, като завъртя бавно дулото на автомата си, така че да обхване цялата стая. За да наблегне на казаното, Еймъс се плъзна към най-близкия работник и небрежно заби приклада на пушката си в ребрата му. Онзи рухна на пода като чувал с мокър пясък. Холдън чу трополенето на пинкуотърците, които се втурнаха в стаята след него и заеха отбранителни позиции.