Обещанието на краля вещер

В мига, в който думите излязоха от устата му, Олгерхан го сграбчи за ръцете и го издърпа извън фургона, после го затегли на север към града. Движеха се с пълна сила, което значеше, че бедният стар търговец наполовина тичаше, наполовина летеше зад теглещия го войн.

Скоро стояха пред разнебитената врата на стара триетажна къща, чиято външност изглеждаше ужасно занемарена. Мъртви лози бяха пропълзели до средата на постройката, нова растителност беше поникнала навсякъде с корени, проникващи в каменните й основи.

Без да спира, Олгерхан потропа по вратата, която се разтресе така, сякаш силните удари щяха да я изтръгнат от паянтовите панти.

— Полека, приятелю — каза Уингхам. — Нюнги е много стар. Дай му време да отговори.

— Нюнги! — изкрещя Олгерхан.

Потропа толкова силно по стената до вратата, че цялата постройка потрепери. После премести грамадния си юмрук обратно към вратата и вдигна ръка.

Спря, когато вратата се отвори навътре и в рамката се появи плешив, сбръчкан старец, приличащ повече на човек, отколкото на орк с изключение на зъбите, които бяха твърде дълги, че да се поберат в устата му. Плешивото му теме бе покрито с кафяви петна, а от една голяма бенка отстрани на носа му стърчеше снопче сиви косми. Трепереше, сякаш можеше всеки момент да се строполи, но в сините му очи Олгерхан и Уингхам видяха яснота, която не се поддаваше на възрастта му.

— О, моля те, не ме удряй, едро буйно дете — каза той с дрезгав и хриптящ глас. — Съмнявам се, че ще е кой знае какво предизвикателство да ме повалиш. Изчакай няколко мига и си спести усилията, защото старите ми крака няма да ме държат изправен дълго време!

Той завърши думите си със смях, който се трансформира в кашлица.

Олгерхан свали ръката си и сви рамене, доста засрамено.

Уингхам сложи ръка на рамото на Олгерхан и внимателно го побутна настрани, после пристъпи напред, за да се изправи лице в лице със стария Нюнги.

— Уингхам? — попита мъжа. — Уингхам, нима пак си се върнал?

— Всяка година, стари приятелю — отвърна търговецът, — но не съм те виждал от десетилетие или повече. А преди толкова обичаше ароматите от моя панаир…

— Все още бих им се насладил, стари глупако — отвърна Нюнги — но е твърде дълга разходка за мен.

Уингхам се поклони ниско.

— В такъв случай моите извинения, задето не съм те потърсил през всичките тези години.

— Но сега си тук. Влез, влез. Доведи и едрия си приятел, но моля те, не му позволявай да удря стените ми отново.

Уингхам се подсмихна и погледна към покрусения Олгерхан. Нюнги понечи да изчезне обратно в сенките на къщата, но Уингхам го накара да спре.

— Друг път с удоволствие — обясни търговецът. — Но сега не сме дошли да си бъбрим. Близо до Палишчук се случва нещо, което има нужда от твоята мъдрост и знания.

— Отдавна се отказах от пътя на песента и меча.

— Не е далече — настоя Уингхам — и те уверявам, че нямаше да те безпокоя, ако имаше друг начин. Но има голяма постройка в процес на изграждане — подозирам, че е реликва на Зенги.