Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Всяка къща си има свой бог — обясни жената, прочела за пореден път мислите му. — Всяко семейство си има свой пазител.
Влязоха в една таверна и хапнаха пилешка яхния с много подправки, а жената завърза разговор с човека, който им сервира. Алпиранският на Френтис беше крайно оскъден и той успя да различи само „закон“ и „къща“ сред многото неща, които си казаха.
— Няма охрана — отбеляза жената, когато останаха сами. — Доверчив тип е този магистрат. И с добра репутация, изглежда. Доста необичайно за съдия.
Останаха в таверната до късния следобед, после поеха по единствения път, платно от суха червеникава глина, което се изкачваше по обраслия с растителност планински склон. Вървяха по пътя близо час, после жената свърна в една отбивка през гъстата джунгла, която скоро ги отведе до голяма къща. Впечатляваща триетажна къща, кацнала на скален корниз, капаците на прозорците ѝ бяха отворени широко да пуснат вечерния бриз откъм морето.
— Само съдията — каза му тя, докато Френтис събличаше дрехите си. Остана само по панталони, на бос крак, и намаза кожата си с кал. — Ако съм разбрала правилно, съдията има съпруга и три деца, но с тях няма нужда да се занимаваш. — Щипна го по носа. — Не съм ли добричка, кажи? Хайде, изчезвай, любими.
Информацията, която жената беше събрала в таверната, се оказа вярна, охрана нямаше. Слуга работеше в градинката зад къщата, друг палеше лампите на верандата. Френтис се приближи пълзешком през шубрака, стигна на двайсетина крачки от южната стена и легна по корем. Лежа така, изчаквайки мрака да се спусне, после продължи с пълзене към къщата. Лесно се покатери — орнаментите по стената бяха идеални за тази цел.
Прехвърли се на терасата на третия етаж и намери отворена врата. Дете спеше в голямо легло, малка издутина под завивките. Френтис прекоси на пръсти стаята и излезе в коридора. На този етаж имаше още две стаи, и в двете, оказа се, спяха деца. Френтис слезе по стълбите. На долния етаж стаите бяха две, едната беше пълна с книги, вероятно кабинет, втората беше спалня, леглото бе оправено за лягане. Френтис се върна на площадката и чу гласове откъм приземния етаж.
Едно стъпало изскърца под тежестта му, докато той се промъкваше към преддверието, но не толкова, че да привлече нечие внимание. Гласовете идваха от стая в предната част на къщата, мъж и жена говореха зад затворена врата. Френтис си намери един тъмен ъгъл, приклекна и зачака.
Сърбежът беше станал по-силен, започваше сериозно да го дразни. Връзката беше охлабена достатъчно и му позволяваше да се почеше, макар че това не му носеше никакво облекчение. Въпреки това той посегна към хълбока си и пръстите му отново усетиха промяна в белега — увредената тъкан се стесняваше, познатите груби ръбове бяха заменени от гладка кожа…
Вдигна рязко глава, когато вратата се отвори. Излезе жена, обърна се да каже още нещо през прага и светлината от стаята огря лицето ѝ. Беше прехвърлила четирийсетте, красива жена с бледосиня копринена рокля, прибрана на кок коса и ведро лице. Мъжки глас каза нещо откъм стаята, жената се засмя, после се обърна, тръгна към стълбището и пое към горния етаж, в неведение за присъствието на Френтис.
Той изчака жената да влезе в спалнята горе и се промъкна към вратата. Жената я беше оставила открехната и Френтис зърна мъжа в стаята. Той седеше зад бюро с лице към прозореца, който откриваше прекрасна гледка към морето, тананикаше си и четеше някакъв свитък. Беше среден на ръст, понатежал и оплешивяващ, с повече сиво отколкото черно в косата. Докато вадеше камата от канията на кръста си, Френтис се запита как ли се казва.
— Един-единствен удар — каза жената, докато се изкачваха по планинския склон. Изчакали бяха в джунглата до сутринта, наблюдаваха къщата и чакаха писъците. Поеха на път под акомпанимента на скръбния вой на съпругата, отдалечавайки се от пътя и града, където въпросите за пристигнали в последните дни странници нямаше да закъснеят, разчуеше ли се за убийството. — Бързо и чисто — продължи жената, която се катереше без никакво видимо усилие. — Няма ли да ми благодариш, задето ти позволих да го убиеш така, да му спестиш мъките?
Френтис се катереше до нея и мълчеше.
Стигнаха до билото по обед, жената се обърна на запад и разпери широко ръце.
— Дванайсетте сестри в целия им блясък.