Владетелят на кулата

Протокът между Улпена и следващия остров в редицата беше поне пет мили в най-тясната си част. Жената го накара да сглоби сал за багажа им от леката дървесина, която се валяше по брега; Френтис го овърза с лиани, които отряза от джунглата. Навлезе във водата, като буташе сала пред себе си. Имаше се за добър плувец, но опитът му се изчерпваше с участъка на Саламурената река при завоя ѝ край Дома на ордена. Това сега беше различно, много различно. Ритмичното движение на вълните и тъмната вода по заник слънце го подсетиха за гигантската червена акула, убила кита пред очите им.

Жената се засмя и се обърна по гръб; движеше ритмично крака във водата и изглеждаше съвсем спокойна.

— Не се плаши. Червената акула не обръща внимание на нищожни хапки като нас. От друга страна, има по-малки братовчеди, които може и да проявят интерес. — Засмя се отново и заплува напред, а страхът на Френтис достигна нови висоти.

Стигнаха до брега без особени инциденти, макар Френтис да беше сигурен, че нещо люспесто се беше отъркало в крака му под водата. Той събра плавеи и стъкна груб конус. Жената протегна разперена длан и изохка от болка и задоволство, когато от ръката ѝ лумна пламък, който бързо обхвана дървесината. От носа ѝ потече кръв. Тя я изтри небрежно с палец, но Френтис забеляза как тръсна ръка, след като пламъците угаснаха, видя и конвулсията на болка, която премина по раменете ѝ. „Винаги има цена, любими.“

Седнаха край огъня да се изсушат, мракът ставаше все по-плътен, месечината изгря.

— Можеш ли да пееш? — попита жената. — Винаги съм си представяла как седя с любимия си под лунната светлина и той ми пее.

Като никога Френтис отговори, без тя да го ръчка през връзката:

— Не.

Тя го изгледа намръщено.

— Мога да те накарам, нали знаеш?

Френтис гледаше мълчаливо огъня.

— Чудиш се кой беше онзи човек — каза жената. — И защо името му беше в списъка ни.

Сърбежът изведнъж се засили, стана трудно поносим. Френтис успя да се овладее, макар че му идеше да стисне очи и да се чеше до кръв. И да знаеше за проблема му със сърбежа, жената не го показа с нищо; вместо това хвърли в огъня сухи вейки и продължи:

— Сигурно ще ти е неприятно да разбереш, че той не е бил лош човек, точно обратното всъщност, ако съдя по информацията, която успях да събера. Справедлив и начетен съдия, неподкупен и честен. От онези хора, които се ползват с доверието на всички, и на бедни, и на богати. От онези, на които другите разчитат във времена на криза. — Хвърли още една вейка в огъня и се усмихна тъжно. — И точно затова беше в списъка. Не го уби ти, а собствените му добродетели. Ти просто беше инструментът за изпълнението на едно отдавна планирано начинание.

Стана, премести се до него, уви ръце около мишницата му и положи глава на рамото му. Сигурно бяха хубава картинка така, помисли си с неприязън Френтис, млади влюбени, сгушени на огрян от луната плаж. Само дето в гласа ѝ нямаше нищо романтично, когато заговори отново. Гласът ѝ беше дрезгав, съскащ, на границата на самоконтрола, глас на луд човек.

— Знам, че това ти причинява болка — каза тя. — Помня тази болка, любими. Макар да беше отдавна, преди няколко живота. Мислиш, че аз съм жестока, но какво знаеш за истинската жестокост? Тигърът жесток ли е, когато убива антилопата? Или червената акула, когато напада кита? Твоят луд крал жесток ли е бил, когато те е пратил да се биеш в онази обречена война? Бъркаш целта с жестокост, а аз винаги съм имала ясна цел. Не съм луда. Когато приключим с този списък, обещавам да си съставим свой собствен и тогава няма да страдаш, когато зачеркнеш поредното име, а ще бъдеш щастлив.