Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
Когато обаче възникнеха някакви проблеми пред тях, ставаха едно цяло, един разум. Щяха да се обичат до края на дните си. Щяха да са лоялни един към друг независимо от обстоятелствата. Щяха винаги и безусловно да обичат Сара.
Дъщеря им беше олицетворение на най-уважавания от тях принцип: обичай и ще бъдеш обичан.
Те си приличаха по много неща, а по други бяха на светлинни години един от друг. Като в този момент, в който организираният Сам се сблъскваше с бохемката Линда и нещата приключваха с усмивка.
Всичко е проста математика — започна тя и му се ухили насреща. — Ако трябва да тръгнем в 12:30, за да стигнем навреме за часа при зъболекаря, а сега е 12:15, а на мен са ми необходими двадесет минути, за да се приготвя, то тогава… — Линда сви рамене. —.. просто ще тръгнем в 12:35 и ще караме малко по-бързичко.
Сам поклати глава изумен.
— Определено нещо не ти е наред.
Линда пристъпи към него и го целуна по носа.
— Точно това обичаш в мен перфектните ми недостатъци. Ще те попитам още веднъж? Колко е часът?
Той погледна часовника си.
— 12:10.
— Видя ли, глупчо? Ще успеем да тръгнем в 12:30. Не беше толкова трудно, нали?
Сам се засмя, просто не успя да се сдържи.
— Добре — поклати глава той. — Ще пусна зверовете навън и ще приготвя дребосъка.
„Зверовете“ бяха двата им черни лабрадора, които наричаха с любов „Черните стихии на унищожението“ или както се обръщаше Сара към тях: „Кученцата!“. Те представляваха две тридесеткилограмови същества, изпълнени с любов и лоялност, истински диваци, които не бяха подходящи за цивилизована компания.
Сам отвори вратичката, която беше направил, за да спре достъпа на зверовете до останалата част на къщата, и веднага беше възнаграден с муцуна в задника.
— Благодаря ти, Бъстър — каза на по-малкия мъжки лабрадор.
Няма проблем — отвърна кучето, докато размахваше опашката си и се хилеше с отворена уста по неговия си кучешки начин.
По-голямата женска, Дорийн, го обикаляше като психично болен човек или по-скоро като акула, и задаваше отново и отново един и същ мълчалив въпрос.
Стана ли време? Стана ли време? Стана ли време?
— Съжалявам, Дорийн — каза Сам на полудялото куче. — Обядът ще е по-късно днес. Но… — млъкна за миг той, като дари женския лабрадор с артистичен поглед —…ако двамата отидете навън, може да ви дам… нещичко!
При изричането на последната дума Дорийн се изстреля във въздуха като пружина, всичките й четири крака се отлепиха от пода. Това беше нейният начин да покаже невероятната си радост.
Ура! — сякаш казваше. — Ура! Ура! Ура!
— Знам, знам — ухили се Сам, — Татко е добър! Татко е страхотен!
Той отиде до шкафа и извади два млечни кокала. Дорийн продължи да се изстрелва във въздуха, беше изключително радостна. Бъстър не си падаше по скачането, той предпочиташе да запази благоприличие… но също изглеждаше много щастлив.
— Хайде, дами и господа — каза Сам и се насочи към плъзгащата стъклена врата, която водеше в задния двор.
Отвори я и излезе навън. Зверовете го последваха. Затвори вратата и застана пред тях с кокал във всяка ръка.
— Седни — нареди им той.
Седнаха. Очите им направо изпепеляваха лакомствата. „Седни“ беше една от малкото команди, които изпълняваха. И то само ако им бъдеше обещана храна.
Сам свали ръце, за да са на нивото на кучешките глави.
— Чакай — предупреди ги той. Ако се опитаха да вземат кокалите преди „чакай“, щеше да ги накара да „чакат“ още повече — нещо, което никак не им се нравеше. — Чакай — каза им отново. Дорийн потреперваше и гледаше с онзи неин шантав поглед. Сам се смили над нея и изрече думата, която чакаха: — Добре.
Две муцуни, изпълнени със зъби, се спуснаха към лакомствата в ръцете му, като някак си успяха да ги вземат, без да му отнесат някой пръст. Сам използва това отвличане на вниманието, за да отвори стъклената врата и да се върне вътре.
Пръв се усети Бъстър. Той спря на средата на яденето и погледна стопанина си през стъклото, а от погледа му ставаше ясно, че се чувства предаден.
Изоставяш ли ни? — като че ли питаше.
— Ще се видим скоро, друже — измърмори Сам и му се усмихна.
Време беше да потърси другия звяр, който живееше в къщата. Със сигурност се криеше някъде. Сара не беше особено щастлива, че щяха да ходят на зъболекар. Сам тайничко й съчувстваше. Винаги изпитваше вина, когато я водеха на някой от медицинските й прегледи, защото знаеше, че всеки от тях щеше да приключи със сълзи. Възхищаваше се на хладнокръвието и практичността на Линда в подобни случаи. Необходимата болка за благото на детето, това беше по нейната част. Не беше силна черта за повечето бащи.