Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Събуди се в мрак. След миг на паника се измъкна изпод наметалото си и непохватно дръпна платнището на входа. Видя няколкото звезди, неугасени от облаците. Сърцето му забави ударите си. Беше в палатката, която деляха с Бинабик. Гелое, Странгиард и тролът му бяха помогнали да се дотътри дотук от Обсерваторията. След като го бяха оставили на сламеника, той бе заспал и бе сънувал странен сън. Но имаше и друг сън, нали — пътешествието по Пътя на сънищата, призрачна къща и после призрачен кораб? Сега му беше трудно да си спомни кое какво беше — главата му беше тежка и му се струваше обвита в паяжина.

Саймън се подаде навън и вдиша студения въздух жадно, сякаш беше вино. Постепенно мислите му се проясниха. Те бяха отишли в Обсерваторията, за да тръгнат по Пътя на сънищата, но не бяха намерили Мириамел. Това беше важното, много по-важно от някакъв кошмар за кукли, бебета и златни пръстени. Бяха се опитали да стигнат до Мириамел, но нещо бе попречило на това, както Гелое ги бе предупредила, че може да стане. Саймън бе отказал да се предаде и като продължи, след като другите бяха спрели, почти се бе загубил в нещо лошо — нещо наистина много лошо.

„Почти стигнах до нея! Почти! Знам, че ще успея, ако опитам още веднъж!“

Но те бяха използвали и последните от билките на Гелое, а и времето, през което можеха да вървят по Пътя на сънищата, почти бе свършило. Той никога нямаше да има друга възможност… освен…

Идеята — страшна, хитра идея — тъкмо бе започнала да мъждука в съзнанието му, когато го сепна глас.

— Изненадвам се, че си буден. — Лампата, която държеше Джосуа, очертаваше лицето му с жълта светлина. — Бинабик каза, че те е оставил заспал.

— Тъкмо се събудих, ваше височество. — Саймън се опита да стане, но се замота в полите на палатката и едва не падна.

— Не ставай. Тролът каза, че не ти е било лесно. Не разбирам напълно какво сте правили четиримата, но знам достатъчно, за да мисля, че би трябвало да си на легло.

— Нищо ми няма. — Ако принцът го смяташе за болнав слабак, никога нямаше да го пусне да тръгне за където и да било. А Саймън не искаше да бъде отстранен от никакви по-нататъшни експедиции. — Наистина. Просто сънувах лош сън. Добре съм.

— Хм! — Джосуа го изгледа скептично. — Щом казваш, така да е. Ела тогава, поразходи се с мен за малко. Може би след това ще можеш пак да заспиш.

— Да се разходя с вас? — Вътрешно Саймън се проклинаше. Точно когато истински искаше да бъде сам, глупавата му гордост отново му бе изиграла номер. Но все пак това беше възможност да говори с Джосуа.

— Да, само кратка разходка през върха. Вземи си наметалото. Бинабик никога няма да ми прости, ако се разболееш заради мен.

Саймън се пъхна в палатката и взе наметалото си.

Повървяха малко в мълчание. Светлината от лампата на Джосуа подскачаше зловещо по разбитите камъни на Сесуад'ра.